В това се състоеше играта. Но имаше правила. Един ден тя щеше да ги разбере.
Удари на тенис-топки и ракети. Силен вик на резултата. Джино се разхождаше покрай корта и наблюдаваше.
Бети Ричмънд играеше със сина си Крейвън и направо го разкатаваше. Не стига, че бяха лепнали такова лошо име на момчето, но непрекъснато го спукваха със различни спортове. Не че той не си заслужаваше името, падаше си наистина малодушен пъзльо.
Бети му махна с ръка и сервира неспасяемо. Крейвън хукна да посрещне топката, не успя естествено и се пльосна нещастно на земята.
— Гейм! — извика звънко Бети. После, без да обърне внимание на падналия си син, с бодра крачка тръгна към Джино, за да го приветства. Целувка. Още една. По едно клъвване за всяка буза.
Беше красива жена. Висока и силна. С проницателни кафяви очи и въздушна пухкава коса — като захарен памук. Беше облечена в екип за тенис, удобни маратонки и хваната на две стърчащи опашки коса. Въпреки че беше на четирийсет и една, това й отиваше, изглеждаше доста добре.
— Как сме днес? — обичайният й поздрав. — Готови ли сме за един гейм?
Джино се засмя.
— Готови сме за едно питие.
Бети се намръщи.
— Всеки обаче се нуждае и от физическо натоварване.
— Знам. Казваш ми го всеки път, когато се видим.
— А ти всеки път ми обещаваш, че ще се захванеш с някакъв спорт.
— Да, ще се захвана.
Тя го хвана под ръка и се притисна лекичко към него.
Той потръпна. Тая жена не си знаеше силата.
— Хайде се навий. Само един разтоварващ гейм — започна да се умилква тя.
— Не си познала. Твоята представа за разтоварващ гейм и моята са съвсем различни неща.
Крейвън се беше изправил на крака и с подскоци пристигна при тях. Беше на двайсет и една години — много висок и слаб като дъска. Не изглеждаше зле, но въпреки редовното спортуване, никога нямаше да спечели награда от рода на „Мистър Динамо“ например.
— Здрасти, Джино — каза той.
— Здрасти, момко. Как е тенисът?
— Ами доста добре. Сериозно се занимавам. Не е нещо особено, но…
— По-късно, Крей — изстреля Бети. — Събери топките, преди да са ги отмъкнали кучетата.
— Добре, мамо.
Бети подпъхна ръката си по-плътно под неговата.
— Толкова се радвам, че отдели време да дойдеш — каза тя, когато тръгнаха към къщата. — Има нещо, за което искам да те помоля…
Госпожа Ричмънд — жената, която не губеше време. Можеше да бъде първокласна Първа лейди. Активна. Спортна. Пряма. Какво повече можеше да иска Америка?
По-късно същата нощ Джино лежеше в стаята за гости, втренчил поглед в тавана. Човъркаше го досадната болка от наскоро появилата се язва на стомаха. Обилната и пикантна храна… трябваше да забрави за нея. Но кой би устоял на пресни миди с лимон в сос „Гран Мариние“, сочно телешко задушено и току-що набрани малини?
Бети Ричмънд поднесе превъзходна трапеза. Вечерното парти беше прекрасно. В тесен кръг — само дванайсет души. Семейство Ричмънд, синът им Крейвън, три двойки и две свободни жени, с които Джино да си плакне очите. Какво караше Ричмъндови да си мислят, че е дошъл да търси жени? Той, който имаше на разположение холивудски звезди, нюйоркски топманекенки и ласвегаски шоугърли!
Беше на петдесет и девет. Мария сега щеше да е на трийсет и седем. Отбелязваше рождения й ден всяка година — обядваше сам до басейна в къщата в Ийст Хемптън. Да, беше я запазил. Само я огради с електрифицирана телена мрежа и остави градината да избуи в предишната си дива красота.
Мария беше погребана в същата градина, под дървото, където се бяха любили за първи път. Вътре къщата остана така, както беше в деня на смъртта й. Никой не можеше да влиза вътре освен Джино. Отиваше там в деня на рождението й. Всяка година. Очакваше този ден с трепет. Коя друга жена можеше да бъде достойна да живее като Мария в неговата памет?
Неочаквано почукване прекъсна мислите му. Хвърли поглед към часовника си. Два и половина през нощта.
— Кой е? — извика той.
Никой не отговори, но вратата бавно се отвори. На прага застана Бети Ричмънд. Облечена в сатенена роба в прасковен цвят, плътно обвита около тялото й. Косата й беше пусната свободно по раменете.
— Дойдох да те завия — изрече тя с решителен глас, толкова решителен, че той почти пропусна да долови подтекста в думите й.
Отпусна дръжката на пистолета, който винаги оставяше под възглавницата.
— Чувствам се много удобно, благодаря ти, Бети — каза той бавно.
— Няма начин да не се чувстваш — продължи тя, след като затвори вратата след себе си и се доближи до леглото му. — Но не и аз.
И преди да успее да размисли как да постъпи, тя свали робата си и застана гола пред него.