— Иска ми се, господин Сантейнджело, наш семеен приятелю и приятел на целия проклет свят, иска ми се да ме изчукаш.
Той беше направо ошашавен. И тази жена се оказа обикновена курва. Каза й тихо, с равен глас:
— Облечи се и се върни при Питър.
— Защо? Не ме ли искаш?
Трябваше да бъде внимателен. Една унизена жена…
— Въпросът не е в това. Но ситуацията…
— Ситуацията е, че Питър е отишъл на гости при свое гадже и най-вероятно тъпче неубедителния си хуй в тъпата й мутра в този момент. Нямам намерение да седя и да чакам.
— Аз пък нямам намерение да се забърквам в такава каша.
Тя сви рамене. Беше само мускули. Където и да погледнеш. Малки, стегнати гърди. Широк ханш. Силни бедра…
— Мислех си, че ме намираш привлекателна — не се предаваше тя.
— Така е — побърза да я прекъсне той.
Без покана тя се настани в леглото.
— Няма да кажа на Питър — прошепна с дрезгав, тих глас. — Обещавам.
Последва най-физкултурното чукане, което можеше да си представи. Стисна пениса му във влагалището си и започна да го разтяга — навън, навътре — сякаш беше тенисна топка. Вътре. Вън. Въртене. Нагоре. Надолу. Аут. В центъра. Гейм!
Последва втори сет. Същият атлетичен подход. После си отиде, а той заспа. На сутринта си помисли, че всичко е било някакъв див сън.
Лъки, 1966
Олимпия караше колата така, като че ли бяха само те на пътя. Толкова бързо и бясно, че всеки шофьор панически се изтегляше встрани и й правеше път. Стигнаха до Южна Франция за двайсет и два часа, пет зареждания с бензин, безброй сандвичи и безброй кутии кока-кола.
— Ти имаш ли шофьорска книжка? — сети се да попита Лъки след един ужасно изморителен четиричасов преход с остри завои и главоломна скорост.
— Какво е това? — безгрижно се ухили Олимпия.
Лъки повече не я пита. Облегна се в седалката, затвори очи и отправи молитва за късмет.
Двете събраха деветдесет и четири долара, които намаляваха след всяко спиране. Не можеха да си позволят да отдъхнат в някой от кокетните, привлекателни мотели покрай пътя.
— Когато стигнем в Кан, ще отидем във вилата на леля ми — обяви Олимпия. — Тя не ходи често там. Обикновено седи една седмица през септември. Страхотно е, вероятно ще бъде заключено, но знам откъде можем да влезем. Толкова лета съм прекарала там с бавачки, когато родителите ми нямаха време за мен — тя тъжно се засмя. — Не че нещо много се е променило, но няма да е лесно да ме изритат сега, когато вече съм голяма!
Лъки познаваше това чувство. Докато вечеряха двамата с Джино в апартамента му в Ню Йорк, тя имаше усещането, че той ще се чувства по-щастлив където и да било другаде. В нейно присъствие изпитваше неудобство. Усещаше го. И затова направо онемя — беше някакво подобие на истинската Лъки. Дори не успя да се насили и да го попита къде е Марко.
Почуди се какво ли ще направи Големия татко, когато научи за бягството й. Е, щеше да побеснее. И какво от това? Най-много да я изпрати в друго училище. А тя щеше добре да си размотае задника, докато той получеше бележката й.
Какво толкова лошо имаше в това да опознае бизнеса му? Нямаше никакво намерение да следва предписанията му — училище, колеж, брак. Да си гледа работата. Искаше да бъде като него. Богата. Силна. Уважавана. Искаше хората да подскачат, когато им нарежда — по същия начин, както правеха за него.
— Добре се движим — констатира Олимпия със звънък глас и натисна до дупка газта по тясното шосе, изсечено сред скалиста местност. — Току-що подминахме околовръстния на Сен Тропе. Още един час и сме там.
Лъки избърса потта от челото си с ръка. Беше едва май, но обедното слънце припичаше, а те бяха директно подложени на изгарящите му лъчи в малката открита кола.
— Обзалагам се, че воним на пот! — засмя се тя. — Две малки смърдящи девственици!
— Я се коригирай! — каза Олимпия.
— А?
— Щях да ти кажа, като пристигнем. Нали знаеш, лежиш си до басейна, пийваш си бяло вино и тъй нататък…
— Искаш да кажеш… че вече си го направила?
Самодоволна усмивка плъзна по сладострастните устни на Олимпия.
— Уха!
Лъки напористо се извъртя към нея.
— Кога? С кого? Как беше?
Олимпия изви волана, за да избегне камък на шосето.
— Ужасно! — сбърчи нослето си тя. — Послушай съвета ми — продължавай с „почти“. Така е много по-весело.
Както беше очаквала Олимпия, вилата на леля й беше заключена, капаците на прозорците бяха затворени. Кацнала високо сред хълмовете над Кан, къщата се гушеше сред великолепна цветна градина от мимози и жасмин.
Олимпия изскочи от колата, отвори огромната порта от ковано желязо и подкара колата по алеята. Спря точно пред боядисаната в бледорозово вила.