— Готино е, нали?
— Фантастично е — възхити се Лъки. — Сигурна ли си, че тя няма да има нищо против, ако разбием вратата и се настаним.
— Тя няма да разбере, душичке! — отвърна мъдро Олимпия. — Всъщност тя би била против само ако „Баленсиага“ или „Балмен“ фалират. Болна е на тема мода и тоалети.
После Олимпия демонстрира своя специален начин за влизане. Изкатери се по една праскова до височината на втория етаж и отвори с лек бърз удар дървения капак, чийто райбер отдавна беше счупен, натисна прозореца, отвори го и се прекачи през перваза.
Лъки чакаше търпеливо пред вратата. След няколко минути Олимпия вече отключваше входната врата с ключа от резервната връзка, която държаха в къщата.
— Добре дошла във вила „Щастливи дни“! — изкикоти се тя.
Къщата беше построена във френски стил с гръцки пари. Повечето от мебелите бяха покрити с калъфи, за да не се прашат, но тук-там имаше открито канапе с лека памучна дамаска, една полирана масичка… От тавана висяха паяжини.
— Казах ти, че леля ми използва къщата само седмица през годината — обясни Олимпия. — Няколко дни преди това идват от една фирма и почистват. Разбираш ли, можем да останем с месеци. Никой няма да се сети да ни потърси тук.
Лъки нямаше намерение да попада в списъците на безследно изчезналите, обявени за издирване. Може би няколко седмици, да. Но месеци? Джино щеше да се побърка от тревога, да не говорим за леля Дженифър и чичо Коста… За Дарио дори не смееше да си помисли. Трябваше да му пише. Все се канеше да го направи, но винаги си оставаше само с добрите намерения.
— С кого го направи? — попита нетърпеливо тя.
— С едно гадно, отвратително, дребно френско копеле. Комунистче. Постоянно ми говореше глупости — че баща ми трябвало да бъде ликвидиран, че не разбирам нищо от живота. Една нощ го вкарах тайно вкъщи, той веднага сви сребърния пепелник и отказа да правим „почти“. Беше ужасно. Измърлях с кръв коженото канапе в кабинета на татко. Направо ми прилошава, като си помисля. Благодаря на Бога, че ти се обади на другия ден. Нямаше да мога да продължа с уроците по руски и да се срещна пак с него.
Докато се свечери, успяха да почистят и подредят вилата по свой вкус.
— Ще използваме само една стая — реши Олимпия. — Така ще ни е най-лесно да почистим, преди да си тръгнем.
Лъки избра за най-подходяща просторната стая в приземния етаж, съседна на кухнята. Беше обзаведена с две ниски, удобни софи, масичка за игра на карти, с тапициран плот със зелено сукно и три огромни кресла.
— Хайде да се настаняваме — обяви Олимпия.
— Колко му е! — заяви Лъки.
Имаха общо два малки сака с дрехи и тоалетни принадлежности. Разопаковаха багажа и бяха настанени.
В кухнята завариха хладилника пращящ от вина, бира и разхладителни напитки. В бюфета откриха пакети чипс, кутии с ядки и двайсет и четири консерви с риба тон.
— Можем да си организираме истинско угощение — възкликна Лъки.
— А, не, — заяви Олимпия, — не и тази вечер. Тази вечер ще си замъкнем задниците в града и ще си хапнем както трябва. Привижда ми се омар с майонеза… Мм… вкусно, нали?
— Но ние нямаме пари?
Олимпия се ухили дяволито.
— Лъки, ти си наистина умна, на понякога си то-о-лкова тъпичка! На кого са му притрябвали пари, когато има на разположение чудесно младо тяло?
Престижният филмов фестивал в Кан беше към края си. Звездите бяха отлетели, аутсайдерите бяха останали. Неуспели мошеници, които отчаяно продължаваха да търсят някаква сделка. Продуценти без късмет, без нищо в снимачните си програми. Псевдоактриси — на практика неудачници — с големи цици и фалшиви усмивки.
Уорис Чартърс беше един от представителите на продуцентите кутцузлии. Беше пристигнал в Кан с развети знамена — неговите уникални и обещаващи идеи и собствености. Претърпя пълен провал.
Собственост номер едно — Пипа Санчес. Отракана и хитра мексиканска актриса, играла главни роли в няколко много успешни испански продукции през петдесетте години. Беше четирийсетгодишна, въпреки че настояваше, че е на трийсет и пет — но наистина изглеждаше на трийсет и пет. Уорис обаче знаеше действителната й възраст. Беше си свършил домашното върху госпожица Санчес, когато за първи път се бяха срещнали в Мадрид.
Тя беше успяла да се присламчи до него на едно парти.
— Господин Чартърс, гледах Целуни и убий. Много го харесах. И аз имам сценарий, който знам, че ще ви очарова.
Целуни и убий. Единствената му слава. Направен в Париж през петдесет и девета за седемстотин хиляди долара, досега филмът бе събрал в касите шестнайсет милиона. Щастлива случайност. Всичко останало, до което се докоснеше, се превръщаше в долнопробен боклук.