Зизи предпочиташе бумкащата, разтърсваща дискомузика и латиноамериканските ритми. Постоянно се биеха каква плоча да пуснат на грамофона.
— Мразя тия лайна, които ти обичаш — оплакваше се тя. — Няма никакъв ритъм. Няма огън. Хайде да излезем и да отидем някъде да потанцуваме.
Любимото й заведение беше „Испанският Харлем“ — малко, претъпкано, шумно. Винаги ставаше център на внимание. Стивън я наблюдаваше как се върти по малкия дансинг с най-различни партньори и отвътре нещо го изгаряше. Бяха женени от година, а продължаваше да я ревнува с неотслабваща сила.
Това доставяше огромно удоволствие на Зизи. Присмиваше му се, кефеше се, когато той губеше самообладание и се нахвърляше с юмруци върху някой натрапник.
— Тая жена те съсипва — каза му Джери по време на една обедна почивка. — Кой адвокат, за Бога, се бие с хората като теб? Май сам ще свършиш в някоя от твоите съдебни зали. И как си мислиш, че ще погледне на това съдията?
— Имаш право. Но какво да направя? Тя направо се е просмукала в кръвта ми, Джери. Луд съм по нея. Обичам я.
— Обичаш я? Хич не ми ги разправяй тия! Напипала е слабото ти място и те изнудва!
Стивън само бодна вилицата си в салатата.
— Разговарял си с Кери…
— Разбира се, че съм разговарял. Знаеш ли как се чувства тя?
— Проблемът с майка ми е, че е прекалено праволинейна. Ако се водех по нейната свирка, трябваше да се оженя за някоя двайсетгодишна чернокожа девственица, с колеж и с диплома по домакинство и кулинария и от добро семейство.
— Ей, намират ли се още двайсетгодишни девственици с колежанско образование?
Стивън отряза парче от стека си.
— Виж, иска ми се да поговориш с нея, може би ще успееш да уредиш да се видим…
— Ще опитам — обеща Джери.
Знаеше обаче, че среща между Кери и Стивън засега е невъзможна. Виждаше как с всяка следваща седмица Кери ставаше все по-твърдо решена да няма нищо общо със сина си, докато той не се отърве от „оня боклук“, както тя наричаше Зизи.
— Ще ти бъда много благодарен — каза Стивън. — Знаеш ли, понякога изпадам в такова настроение, че ми се струва, че съм останал без приятели.
— А аз какъв съм? Сандвич с пиле?
Стивън се засмя.
— Ти си добър приятел. Единственият, който имам.
Докато го казваше, осъзна, че точно такава е истината. Имаше своята работа. Имаше Зизи. Това беше.
— Ти успя ли да помислиш върху моето предложение? — попита Джери, малко преди да приключат с обяда, бяха им донесли току-що кафето.
— Да. Размислих… Поласкан съм, но ми се струва, че частната практика някак не ме влече.
— Все пак не бива да я отхвърляш, преди да си опитал.
— Не че я отхвърлям. Само казвам, че не е за мен.
— Може би ще промениш решението си — Джери даде знак за сметката.
— Днес плащам аз — бързо каза Стивън.
— Я стига! — Джери бръкна за кредитната си карта. — По-платежоспособен съм от теб.
— Нищо, че съм служител в градската администрация — стегнато възрази Стивън, — все още мога да си позволя да платя един обяд.
— Харесва ли ти? — попита Зизи.
Стоеше пред бюрото на Стивън в малкия им апартамент. Той работеше съсредоточено върху някакви документи, умът му беше изцяло ангажиран с подготовката за делото на следващия ден. Едва успя да се откъсне от работата си. Разсеяно я погледна.
Беше се облякла с рокля от златиста коприна, с деколте до пъпа.
— Хубава е, нали? — просто преливаше от възторг.
Беше най-отвратителната рокля, която беше виждал. Лъскава. Курвенска. Евтина.
— Не. Ужасна е.
Възторгът й се смени с глуповато недоумение. Лицето й почервеня.
— Струва ти сто и двайсет долара — изфуча тя. — Така че по-добре я харесай.
Умът му все още беше зает с предстоящото дело, затова разсеяно каза:
— Върни я и си вземи парите обратно.
Яростната й реакция го завари съвсем неподготвен. Тя побесня — разхвърля всичките документи върху бюрото, одра лицето му с дългите си нокти.
— За теб е отвратително всичко, което правя! — изкрещя тя. — Критикуваш ме постоянно, ебалник такъв. Защо си мислиш, че си неотразим?
Той успя да я озапти, едва когато притисна ръцете й към тялото.
— Какво ти става… — започна той, но в същия миг я пожела. Нямаше по-надървен пич от него на тоя свят. Поне такъв се чувстваше.
Задърпа златистата коприна и смъкна роклята й до кръста, без да обръща внимание, че я къса. А тя го насърчаваше — извиваше се възбуждащо в ръцете му, издаваше гърлени стонове и въздишки.
Джери беше прав. Можеше да прави с него каквото си иска. И най-важното — знаеше го!