— Погледнете тук, госпожо Баркли. Така. Прекрасно, мила! Великолепно. А сега се усмихнете… да видя прекрасните ви зъби… Само с устните, мила… не толкова широко. Да, така. Готово!
Фотографът щракаше кадър след кадър. Кери послушно следваше наставленията му. Израз на лицето. Съответната поза. Беше се превърнало в нейна втора природа. Правеше го отдавна.
Беше забавно. Популярност, име, ставаш знаменитост — без въобще да правиш нещо. Не беше нужно дори да имаш талант. Само пари, стил и подходящ съпруг.
Беше омъжена два пъти за подходящи съпрузи, но от тях само Бърнард беше сърдечно и всеотдайно човешко същество, докато Елиът беше сноб без чувство за хумор. Често я удивляваше фактът, че се е оженил за нея. Тя беше чернокожа, а той ненавиждаше негрите. Считаше ги за низша раса. Но никога не забеляза цвета на нейната кожа. Виждаше единствено нейния стил, външния й облик и осанка. Тя беше неговата африканска принцеса. Господи! Ако Елиът някога узнаеше истината за нейното минало, навярно щеше да убие и нея, и себе си.
Не обичаше Елиът и никога нямаше да го обикне. Но харесваше стандарта, който той й осигуряваше.
— Последни снимки — весело обяви фотографът. — Дали да не облечете нещо на Ив Сен Лоран? Съгласна ли сте?
Разбира се, че беше съгласна. Отиде в гардеробната на фотостудиото, придружена от две дизайнерки по облекло, фризьор и художник гримьор.
Те започнаха да се суетят около нея. Помогнаха й да се облече. Тя се огледа в огледалото и за пореден път се удиви. Кога се бе превърнала от незначителната чернокожа проститутка в елегантното, модно създание, което виждаше пред себе си?
Кога ли? Когато Бърнард я взе при себе си. Всъщност, той я беше създал.
— Изглеждаш божествено, мила — похвали я фотографът.
Нямаше място за излишна скромност. Изглеждаше наистина изумително. Но не й беше лесно да го постигне.
Лъки, 1966
Месец по-късно Южна Франция се беше превърнала в далечен спомен. Реалността включваше единствено Бел Еър. Затворът Бел Еър по-точно. Откакто Лъки се върна тук, за свобода изобщо не можеше да става дума. На сцената се появи икономка на име госпожица Дрю. Не изпускаше за миг Лъки от погледа си.
Онази нощ във Франция с проливния дъжд се вряза в паметта на Лъки. Шокът от пристигането на Джино. Разгневеното му като буреносен облак лице. Беше я сграбчил за рамената, забил пръсти в плътта й и без да продума дума, я беше разтърсил толкова силно, че зъбите й изтракаха.
Беше истински кошмар.
Бащата на Олимпия слезе от колата и завика:
— Знаех! Знаех, че са тук!
Тримата под проливния дъжд. Мокри до кости. И Лъки, която се чудеше как да предупреди Олимпия, която сигурно беше в леглото с Уорис — нали така прекарваха по-голямата част от времето си.
После всички влязоха в къщата. Джино здраво държеше ръката й, не я пускаше, сякаш се страхуваше, че отново ще изчезне нанякъде. И Димитри с неговите възмутени викове:
— Мили Боже! Съсипали са дома на сестра ми!
Точно в този момент бурята отново връхлетя — заслепиха ги светкавици, последвани от мощен, кънтящ грохот.
И докато Джино се надвикваше с гръмотевиците: „Как Пипа Санчес се оказа с вас?“, Димитри блъсна портала към спалнята и видя Олимпия. Всичките й прелести бяха като изложени на показ — гола, с високо вдигнат закръглен задник, точно в мига, когато съсредоточено се беше навела между разтворените крака на Уорис и го даряваше с едно от най-изкусните духания, които някога бе преживявал.
Настъпилата тишина беше противна, нарушавана единствено от мляскащите звуци, излизащи от устата на Олимпия.
Без да се колебае, Димитри с две крачки стигна до леглото и с всичка сила я шамароса по задника. За нещастие точно тогава Уорис беше започнал да се изпразва и щом Олимпия подскочи като ужилена и изкрещя: „Какво става?“, Уорис изстреля спермата си в дъга точно върху ръката на Димитри.
— Божичко! — изкрещя Димитри.
— Божичко! — изкрещя Уорис.
Новината за смъртта на Пипа Санчес само временно успокои положението. Уорис, седнал на един стол, държеше главата си и се вайкаше:
— Мили Боже! Не мога да повярвам.
— Какво правеше тя тук? — настойчиво го питаше Джино.
— Тя не беше с нас. Просто беше моя приятелка, взе за малко колата… нищо повече.
Гневът на двамата мъже беше неописуем. Едновременно се нахвърлиха върху Уорис.
— Изчезвай, по дяволите, от тази къща! — изгърмя Димитри.
— Разкарай се бързо! — добави Джино. — Докато си още жив.
След това настъпи раздвижване, изпълнено с викове и крясъци. Олимпия истерично обвиняваше всичко и всеки, Уорис беше принуден да си събере багажа и да си тръгне в нощната буря с чанта във всяка ръка.