Това беше всъщност. Единственото нещо, което тя получаваше — малко бодилче. Понякога. За нейно щастие. Или за нещастие. Зависи от коя страна го погледнеш.
Два месеца след медения месец Крейвън беше намалил любовното си темпо — отначало на веднъж седмично, после веднъж месечно, после… когато имаше желание, което означаваше много рядко. Тя се беше примирила с факта, че той не си пада по секса. Джино я беше принудил да се омъжи, защото си мислеше, че е някаква нимфоманка. Не й трябваше много време, за да реши — ще се заеме сериозно да му докаже, че е бил прав.
Първия си любовник намери още преди да е свършил медения месец — разбира се, управителят на хотела, подобието на Марко. Служител на нейния баща. Беше най-подходящият за целта й. Тя го прелъсти. Отиде в апартамента му на последния етаж под предлог, че има някакво известие от Джино. Щом влезе, съблече дрехите си и с поглед му показа какво иска. Той беше изправен пред сложна дилема — страхуваше се да й откаже, страхуваше се и да се съгласи. И в двата случая можеше да загуби. Та тя беше дъщерята на Джино Сантейнджело! Това усложняваше неимоверно нещата. Но… работата стана.
Властта, беше си помислила тогава Лъки, наистина е прекрасно усещане. А да бъдеш изчукана както трябва, също е върховно усещане.
Повече не се спря. Щом видеше мъж, когото пожелаваше, тя го имаше, стига да беше достъпен. А повечето мъже бяха. Естествено, беше дискретна. Евентуални приказки по неин адрес биха й вързали ръцете. А тя искаше да си го върне на Големия татко за този брак. Вместо да я спре да се чука наляво и надясно, той на практика я беше заставил да го прави.
— От кога си тук? — попита Крейвън.
— Може би час. Защо?
— Само питам — той припряно, но педантично подреди нещата си върху скарата до нея.
Щом Крейвън се излегна на скарата, Лъки стана и се хвърли с грациозен скок в огромния басейн. Беше съвсем наясно, че почти нямаше мъж наоколо, който да не я гледа с поглед, пълен с желание. На шестнайсет беше дива маргаритка. На двайсет — дива роза. Мургава кожа, черни очи. Тялото й беше слабо и стройно, но гърдите й се бяха налели. Беше оставила косата си много дълга и гъстите й къдрици достигаха до кръста.
Почти не се гримираше. Нямаше нужда от грим. Леко подсилваше очите, слагаше тъмно червило на устните и тук-там точици златист руж за блясък.
С енергични загребвания преплува една дължина. Показваше главата си над водата само за да си поеме въздух. И отново се замисли за живота си.
Господин и госпожа Крейвън Ричмънд живееха в много хубав апартамент във Вашингтон. Тя караше червено „Ферари“ — сватбен подарък от Големия татко. Крейвън имаше кремав „Линкълн Континентал“. Освен това притежаваше двеста хиляди долара в лична сметка в швейцарска банка плюс лихвите за четири години. Джино беше платил на Крейвън да се ожени за нея. Беше изнудил Бети и Питър Ричмънд да я приемат за снаха. Бети й го бе казала — без да разкрива фактите, разбира се — злобно, коварно, по време на една семейна свада. Един ден Лъки щеше да разбере с какво ги бе изнудил.
Фактът, че Джино беше платил на някого да се ожени за нея, беше жесток удар за нея, толкова ужасен, че отначало не можа да повярва. И отлетя за Ню Йорк. Там застана пред баща си.
— И какво от това? — попита той. — Омъжена си в една от най-добрите фамилии на всичките шибани петдесет щата. Голяма работа, че съм му дал малко пари да започне в началото.
Какво да започне? Какво начало? Крейвън не се занимаваше с нищо. Навърташе се постоянно около баща си, играеше тенис с майка си. От Лъки се очакваше да се присъедини към всички занимания на Ричмъндови: голф, коне и конни надбягвания, турнири по тенис на маса — всичко това хронологично и без никакъв пропуск отбелязвано в популярната преса. Тя скоро научи, че Питър Ричмънд няма да си мръдне пръста, ако наоколо няма фотограф.
Това изобщо не беше животът, който Лъки си бе представяла, че ще живее. Беше разочарована във всяко отношение.
— Искам да имам работа — каза тя на Крейвън. — Не мога да се мотая като теб. Мозъкът ми започва да се превръща в топка за тенис.
— Това не е добра идея — каза Крейвън.
— Това не е добра идея — каза Бети.
— Това не е добра идея — каза Питър.
Едно нещо не можеше да се отрече на Ричмъндови — те бяха дружно семейство!
Един ден Бети я попита:
— А не си ли мислила да забременееш, скъпа?
— Виж какво — избухна Лъки, — говоря четири езика, притежавам пъргав ум. Още не искам деца, Бети. Трябва да започна някаква работа или ще полудея!
Неохотно отстъпиха. Намериха й някаква работа на половин ден в офиса на Питър. След седмица се отказа. Да работи за Питър, който непрекъснато я потупваше покровителствено по гърба беше по-лошо, отколкото нищо да не прави.