Запълваше дните си с пазаруване, четене, обеди с приятелки, които по-скоро бяха близки познати, а не истински приятелки. Караше ферарито си с часове по безплатните автостради само и само да прави нещо. Шофираше бързо — с надут до дупка стереокасетофон, от който гърмеше приятен негърски соул. Позволи си много пикантни, мимолетни любовни приключения. Нито едно от тях не продължи повече от няколко дни. Много рядко и случайно се виждаше с баща си. Той взимаше самолета до Вашингтон. Тя и Крейвън летяха до Ню Йорк. Винаги по някакъв повод — вечери или семейни празници. Винаги бяха сред хора. Дарио също се появяваше. Рядко. Братчето, с което някога бяха толкова близки, сега беше някакъв тайнствен непознат и двамата нямаха какво да си кажат един на друг.
Тя се чувстваше окована във веригите на живот, какъвто не искаше да живее. Живот, който Джино й беше натрапил.
Защо прие? Все още не си беше отговорила на този въпрос. Презираше баща си. И въпреки това отчаяно се стремеше да му угоди, да му достави удоволствие.
Да остане омъжена му доставяше удоволствие.
Да се чука наляво и надясно пък й доставяше удоволствие.
Излезе от басейна и веднага забеляза, че Крейвън й маха с ръка като обезумял. Спокойно и нехайно тя се върна до скарата.
— Какво толкова има? — попита тя и разтърси косата си нарочно, за да го опръска със студената вода.
— Баща ти — тросна се той, ядосан че го е намокрила. — Търси те. Чака на телефона.
— Джино? — сърцето й подскочи. Не го беше виждала и чувала от месеци. Дали внезапно не е почувствал, че му липсва?
Без да помисли да наметне хавлията си, тя се втурна към телефонните, покрити със стъклени навеси.
— Да? — постара се гласът й да прозвучи спокойно.
— Лъки? Здрасти, детко. Как я караш?
— Страхотно. А ти?
— Имам проблеми… е, не са неразрешими, но…
Той говореше за своите проблеми! С нея? Това се случваше за първи път.
Настана неловка тишина, после Джино каза:
— Виж, детко, искам да вземеш самолета и да пристигнеш в Ню Йорк.
В главата й започна престрелка от въпроси.
— Кога? — бързо го попита.
— Днес, утре… Не се налага да си счупиш краката от бързане, но ако имаш възможност, ела по-скоро.
— Тук съм на почивка — обясни спокойно тя.
— Целият ти шибан живот е една почивка! — избухна най-неочаквано той.
— За какво се отнася все пак? — попита тя, без да обърне внимание на избухването му.
— Не искам да го обсъждам по телефона — тросна се той. — Размърдай си задника до Ню Йорк. Важно е, иначе нямаше да те викам.
— Ще вземем самолета още довечера — реши тя.
— Не, Крейвън не. Ела сама. Въпросът е частен, семеен.
Мисълта, че ще лети сама до Ню Йорк я изпълни с ентусиазъм.
— Добре — каза бавно, докато продължаваше да се чуди какво се е случило. — До скоро.
— Хвани някой ранен самолет. Можем да вечеряме заедно. И Дарио ще дойде от Западния бряг.
Сега вече тя наистина се обърка. Дарио, тя, Джино? Цялото семейство Сантейнджело. Какво му беше на Джино? Дали не страдаше от някоя страшна болест? Дали дните му не бяха преброени?
— Добре… ли си? — нежно, с много обич го попита тя.
— Разбира се. По-добре не мога да бъда. До скоро, хлапето ми. Обади се на Коста да му кажеш с кой полет пристигаш. Той ще организира някой да те посрещне на летището.
Глух шум в слушалката. Джино беше затворил.
По-рано същия ден Дарио беше получил същото известие по телефона. Беше също толкова изненадан, колкото и Лъки.
В общи линии баща му го беше оставил да се оправя сам в живота.
— Изучи се добре и ще хванеш Господа за рогата! — обичаше да му казва Джино.
И Дарио послуша съвета му. Остана в училището, докато взе диплома. Беше на седемнайсет години. После убеди Джино да му позволи да учи в Сан Франциско — в Академията за приложни изкуства.
Отначало баща му се отнесе скептично:
— Изкуство? Какво образование е това? — но в същото време беше горд, че неговият син очевидно има артистични наклонности.
— Ще оставя хлапето да се позабавлява — сподели той пред Коста. — Да прави каквото си иска. Може да чука наляво и надясно в тази академия, да чука всички момичета, които поиска. И после, когато стане на двайсет и една, ще го науча на всичко, което знам — това ще бъде добър край на образованието му. Един ден ще поеме в ръце империята Сантейнджело. Не искам да го вкарвам вътре, преди да е готов.
И Дарио получи разрешението на Джино… и свободата си.
С неограничени средства, щедро осигурявани от Джино, той си нае апартамент в Сан Франциско и се настани там с Ерик, който заряза работата си в училището и Сан Диего, за да бъдат заедно.