Дарио беше щастлив със своя приятел. Ерик го любеше ежедневно. Чувстваше се много добре просто да си седи и да бъде обожаван. Никакви съмнения, че е ненормален или че пътят, който е поел, е погрешен и ще свърши зле. Единствената вина, която понякога му разваляше настроението, беше свързана с баща му. И по-точно, ако баща му открие истината. Но това беше невъзможно.
Двамата с Ерик живееха изолирано. Не се смесваха с шумното и скандално хипарско общество, нито пък посещаваха клубовете на хомосексуалистите. Въобще не влизаха в контакт с никакви други хора. Това беше мечтата на Ерик. Той не искаше друг да докосва Дарио.
В университета момичетата го преследваха. Не го оставяха на мира. Но Дарио просто не им обръщаше внимание. Ерик задоволяваше всичките му нужди.
Времето летеше бързо. Дарио виждаше рядко баща си. На Коледа, няколко седмици през лятото — посещение на синовна преданост в Лас Вегас — няколко пътувания до Ню Йорк. И това беше всичко.
Един път, във Вегас, Джино направо му беше бутнал в ръцете някакво странно момиче.
— Това е Джени. Нова е тук. Искам да изведеш и Криси — тя наскоро скъса със своя приятел и е добре да се поразвлече.
Дарио послушно излезе с тях, накрая дори ги целуна за лека нощ — в случай, че баща му случайно се поинтересува. Ерик щеше да го убие, ако разбереше!
Да целува момичета не беше нищо особено. Дори не му се гадеше. Но мразеше мазното усещане от червилата им и натрапчивата гадна миризма на пудра и грим. Мисълта за гола жена го отвращаваше. Цялата тази мека плът. Огромни гърди. Срамни места. Спомняше си голата Мирабел Блу и потръпваше от погнуса.
— Защо трябва да заминеш за Ню Йорк? — попита го Ерик.
Дарио старателно решеше косата си и се питаше дали не трябва да я подкъси малко, преди да се срещне с Джино.
— Някаква семейна среща — разсеяно отговори той.
— Какво означава това? — заяде се Ерик.
Дарио сви рамене.
— Не знам. Там ще разбера.
Джино, 1970
Джино чакаше децата си да пристигнат. Беше неспокоен. Лъки идваше първа — полетът й траеше само два часа. После Дарио — трябваше да кацне на „Кенеди“ около седем и четвърт. Колко неприятно, мислеше си Джино, че момчето не е по-голямото от двете деца. Някак по-подходящо е мъжкото дете да е първо. Е, какво да се прави. Но поне характерите им да бяха разменени. Защо Лъки не приличаше на Мария, а Дарио да бъде мургав и мъжествен? Не че Дарио не беше мъжествен. Джино беше виждал сина си в действие — да преследва момичетата във Вегас и очевидно си прекарваше дяволски добре в оная Академия по приложни изкуства във Фриско.
Колко се гордееше! Синът му следваше в академия!
Усмихна се широко и му се прииска — както всеки ден — Мария да беше жива, да види децата им пораснали. Какво ли щеше да направи тя с Лъки?
Чувстваше, че е направил мъдър избор да я омъжи за избран от него съпруг дори на такава млада възраст. Сродяването с Ричмъндови беше истинско предимство за нея. Един ден Питър Ричмънд щеше да се кандидатира за президент.
Всичко беше станало толкова лесно. Не никак трудно да манипулираш хората. Стига да знаеш как. Да убеди семейство Ричмънд да приемат Лъки за снаха, му струваше само един кратък разговор с мек тон, пари и споменаването на компрометиращите снимки и магнетофонни ленти на Питър с Мирабел.
Бети Ричмънд беше побесняла. Дори му се беше предложила с надеждата, че кокалестото й тяло може да го убеди да се откаже от идеята си. Исусе Боже! Каква наивност.
Беше я разкарал, както тя беше постъпила с него. Равен резултат.
Седмица по-късно Лъки и Крейвън бяха женени. Само времето щеше да покаже дали е постъпил правилно. Не я виждаше често, но когато я видеше, тя изглеждаше много добре. Може би само малко напрегната. Защо ли още нямаха дете? След като дойдеше детето, тогава той можеше със сигурност да каже дали е постъпил правилно, или не. Взе решение да разговаря с нея, да й каже, че ще бъде безкрайно щастлив, ако има внуче. В края на краищата времето си минаваше. Той не ставаше по-млад.
При него в стаята влезе Коста. Много състарен след смъртта на любимата му Дженифър миналата година. Рак. Болестта я отнесе безмилостно бързо.
На Джино му беше жал за Коста. Без деца. Без семейство. Единствата останала жива беше Леонора — една безнадеждна алкохоличка, както всички казваха. Не искаше дори да си спомня името й. Не искаше да си спомня деня, когато го отврати до дъното на душата. Как се отнасяше с Мария — с единственото си дете. Кучката дори не си бе направила труда да дойде на погребението на Дженифър… А през всичките тези години дори не беше направила опит да види Лъки и Дарио. Не че той щеше да го позволи. Никога.