— Ред тръгна за летището — каза Коста. — Ще има достатъчно време да доведе Лъки тук и после да се върне за Дарио.
— Добре — Джино прокара ръка през гъстата си разрошена коса. На шейсет и четири години косата му оставаше гъста както на младини. Можеше да чука, когато поиска. Само стомахът му изневери. Проклетата язва! Направо го влудяваше. Понякога болката беше толкова нетърпима, че виеше и се въргаляше по пода.
— Нещо мирише на хубаво — Коста подуши миризмата.
— Ами наеми си добра готвачка, че да напълнееш малко. Няма нищо по-лошо от дърт мършав козел.
— А какво ще кажеш за дърта мършава кучка?
Джино се разсмя.
— Прав си! Но аз трудно се хващам с по-стари от двайсет и девет. Подхващат смрадливи разговори, но пък вратлетата им са крехки!
Винаги му се искаше да успее да накара Коста да ходи с жени. Когато на мъжа му увисне оная работа и спре да му става, все нещо му се случва. Коста беше живият пример пред него. Някак сив, прегърбен, смачкан. Година откак Дженифър беше погребана. Какво още чакаше?
Водеха безгрижен разговор. Джино на централното място на масата, Коста срещу него, Лъки от лявата, а Дарио от дясната му страна.
Гордееше се с децата си. И двете бяха хубави и приятни по свой особен начин. Е, косата на Дарио беше доста дълга, но днешната младеж е превърнала модата в свой стил на живот. Все пак не можа да се сдържи:
— Трябва да си подстрижеш косата, Дарио, приличаш на някое от ония хипита… или на член в някоя рокгрупа.
— А пък на мен ми харесва — побърза да помогне на брат си Лъки. Винаги го беше правила, когато бяха деца.
— Да, на теб — с лек укор в гласа отбеляза Джино. — Но аз не харесвам нещата, които ти харесваш. Винаги е било така.
— Така ли? — Лъки искрено се изненада.
— Така. Нали, Коста?
Коста побърза да кимне утвърдително.
Лъки се засмя.
— Тогава аз съм безсилна, щом винаги харесваме различни неща.
Чувстваше се прекрасно — на една маса с Джино и Дарио. Беше й приятно да бъде със семейството си. Не можеше дори да си спомни последния път, когато са сядали да се хранят заедно. Баща й изглеждаше добре. Значи не здравето му е причината за това събиране.
Замисли се за физиономията на Крейвън, когато му бе казала, че заминава в Ню Йорк и той не може да дойде с нея.
— Защо не? — веднага беше започнал да хленчи той, а помадата около устата правеше лицето му още по-смешно и глупаво.
— Семеен бизнес — небрежно му отговори Лъки. — Сам знаеш колко е важно!
Беше хубав, бърз удар от нейна страна, прицелен и попаднал точно в ташаците му. Неговото семейство управляваше техния живот. Шефката Бети и Палавия Питър. Така ги наричаше мислено. Ако Питър Ричмънд се кандидатираше за президент, щеше да бъде свършен като политик. Според нея нямаше никакъв шанс. Не можеше да се сравнява с Кенеди. Освен това имаше нея за снаха, което всъщност щеше да се превърне в най-големия му недостатък.
Агнешкото задушено беше превъзходно. След него поднесоха традиционния сладкиш с плодове и сметана — любимия на Джино. Той лакомо ядеше, загребваше пълни лъжици и ги пъхаше в устата си. Касатата беше вкусна, но не беше същата както в старите дни. С носталгия си спомни касатата, която приготвяше и поднасяше Дебелия Лари: богата на захар и сметана, с големи сочни парчета плодове.
Когато след десерта сервираха кафето, Джино стана от масата, отвори вратата, за да се увери, че никой не подслушва, затвори я и се върна на мястото си.
— Знам, че и двамата се чудите защо ви извиках да дойдете тук — каза той.
Лъки хвърли бърз поглед към Дарио. Да се чуди! Мили Боже, тя умираше от любопитство.
— Трябва да отида малко на почивка — продължи той. — Извън страната.
Какво толкова чудно имаше в това? Лъки се пресегна, взе си цигара и я запали.
— Може да отсъствам няколко седмици, може да са няколко месеца. Трудно е да определя точно колко.
— Защо? — попита Лъки, която веднага застана нащрек.
Джино вдигна рамене.
— Защо ли? Добър въпрос — допря пръст до избледнелия белег на бузата си, който вече едва личеше. — Хайде, Коста, искаш ли ти да кажеш на децата как стоят нещата?
Коста кимна и се поизкашля, сякаш щеше да произнася реч.
— Вашият баща трябва да напусне Америка за известно време — суховато започна той. — За кратко време, надявам се. Всичко зависи от… определени обстоятелства.
— Да, това ни стана ясно — прекъсна го неспокойно Лъки. — Трябва да замине. Но защо?
Джино се намръщи.
— Млъкни и слушай.
Коста отново се изкашля. Лъки забеляза, че ръцете му треперят и й стана жал за него. Изглеждаше двайсет години по-стар, откакто леля Джен почина.