— Вижте, нещата стоят така — рече той. — От няколко години Държавната данъчна инспекция е по следите на Джино заради това, което те наричат плащане на намалени данъци заради укрити приходи. Всичко това е по-стара история, но вие знаете, че данъчните власти никога не забравят…
— Мръсни копелета! — прекъсна го рязко Джино. — Платил съм толкова шибани данъци, че с тях може да се издържа Белия дом двайсет години!
— Нещата са достигнали критична точка — продължи Коста, без да обръща внимание на прекъсването на Джино. — Няма да ви отегчавам с подробности, но знаем с абсолютна сигурност, че е определен специален съдебен състав за разследване на данъчните му отчисления. Ще го призоват и това със сигурност означава ефективна присъда.
— Но щом е платил данъците си… — каза Лъки озадачено. — Не разбирам…
— Не бъди толкова тъпа! — изстреля Джино. — Мислех, че си умно момиче. Наистина си плащам данъците. Повече от достатъчно. Но има още много, които не съм платил. Много.
— Тогава, ако ги платиш сега…
Двамата мъже се засмяха.
— Не е така просто, Лъки — внимателно каза Коста. — Твърде сложно е за теб, дори да се опитам да ти го обясня. Просто ти съобщавам голите факти. Ако започна да навлизам в подробности, ще ми отнеме цяла седмица.
— Така е — съгласи се Джино. — Но това не е нещо, за което не може да се намери решение. А аз нямам намерение да се скапя в някой шибан затвор, докато нещата се уредят. Заради това заминавам.
— Къде? — попита неспокойно Лъки.
— Може би в Лондон — там имаме голям дял акции в доста казина. Може би във Франция. Още не знам.
Очите й започнаха да искрят. Изведнъж видя своя път за спасение.
— Мога ли да дойда с теб, татко? — не беше се обръщала така към него с години.
— Какви ги приказваш? Да дойдеш с мен! Ама че идея. Ти имаш свой живот тук. При това доста добър.
— Ти го казваш — промърмори тя мрачно.
Без да й обръща внимание, Джино заговори на Дарио, който си играеше с лъжичката от кафето.
— Хей, много си мълчалив, хлапако. Нямаш ли някакви въпроси.
Дарио подскочи. Беше изключил. Не го интересуваше дали Джино ще напусне страната. Той и без това не го виждаше.
— Никакви въпроси — бързо каза той. — Разбрах всичко.
— Добре — Джино стана от масата и отиде до прозореца. После се обърна към тях и каза. — Като предпазна мярка приписвам почти всичко на вас двамата. Няма да имате грижа за нищо, само от време на време ще трябва да слагате подписа си върху някои документи. Коста ще бъде мой пълномощник, ще се грижи за всичко. Дарио — той погледна сина си, — искам да се преместиш в Ню Йорк. Има много неща, които трябва да знаеш. Коста ще започне да те учи.
Едва сега Дарио прояви някакъв интерес.
— Да се преместя в Ню Йорк?! — възкликна той. — Защо?
— Ще ти каза защо — успокои го Джино. — Ти си мой син, ето защо. Ти си Сантейнджело, ето защо. Досега се размотаваш в онова смотано художествено училище и си пилееш времето. Дотук. Трябва да навлезеш в бизнеса.
— Но аз не искам да живея в Ню Йорк — възрази Дарио.
Очите на Джино застинаха. Сурови. Неподвижни.
— Не те моля, момче, нареждам ти. Ясно ли ти е?
Дарио побърза нервно да кимне.
— А аз? — попита настойчиво Лъки.
— Какво ти?
— Как какво, щом Дари ще започва да навлиза в бизнеса, аз също искам да се уча.
— Ти си момиче, това не е за теб — каза Джино меко.
В душата на Лъки се надигна ярост. Четири години гневна ярост! Черните й очи блеснаха студено. Погледът й стана суров и неподвижен — като неговия.
— Защо не? — попита тя и настоя: — Защо не!
— Казах, защото си жена — отвърна спокойно Джино. — Омъжена жена, която трябва да стои при съпруга си и да се държи както подобава на достойна съпруга — спря за момент, сякаш да размисли нещо, и добави: — И вече е време да имаш бебе. Какво чакаш още?
— Какво чакам още ли? — Лъки направо се взриви. — Чакам първо да живея, това чакам!
Джино погледна към Коста, после вдигна ръце в престорено отчаяние.
— Чуваш ли? Да живее. Тя иска да живее. Не й стига, че има най-хубавото, което може да се купи с пари…
— Включи в списъка и съпруга — сърдито извика Лъки. — Купи ми и съпруг с шибаните си пари. Ти…
— Това е достатъчно!
— За мен не е достатъчно. Искам повече — изкрещя тя и се изправи. — Защо Дарио да има шанс, а аз не?
— Стига, Лъки! — гласът на Джино беше леден, режеше.
— Защо, а? По дяволите, защо?
Двамата настръхнали се гледаха. Убийствено. Впили един в друг черните си очи. Баща и дъщеря. Еднакви.