После Зизи. Продължителен лош сън. Но с нея беше свършено. Беше й го върнал. Тъпкано.
Стивън се върна от Монток с решение. Много важно решение.
— Тръгвам по коренно различен път — каза той на Джери. — Приключих със защитата. Ставам обвинител. Мисля, че така ще мога да направя повече добро. Толкова неща в този град плачат да бъдат разчистени. Ако мога да допринеса и аз с нещо…
Джери за себе си отбеляза фанатичните искри в очите на Стивън.
— Частен или обществен? — попита той, като че ли вече не му беше известен отговорът на този въпрос.
— Обществен, разбира се — отговори Стивън.
— Ама разбира се! — засмя се Джери. — Хайде сега, какво ново при теб?
Лъки, 1970–1974
Джино замина в чужбина през хиляда деветстотин и седемдесета. С гръм и трясък! В заглавия на първите си страници вестниците ликуваха — Америка се е отървала от един от най-големите си престъпници. Фотографи се блъскаха, пробиваха си път с нокти и зъби на летището, за да направят най-добрите снимки.
Джино беше облечен в обичайния си тъмен костюм, с нахлупена ниско над очите мека шапка и тъмни очила. Не се усмихваше, не обръщаше глава, когато му подвикваха. Изобщо не реагираше на въпросите на глутницата репортери и фотографи. Беше ядосан, че са научили за заминаването му.
Ядът му се превърна в истинска ярост, когато разбра в самолета, че повечето от спътниците му са репортери. Как така не успя да разбере още в самото начало, че нещо става.
Полетът до Рим беше сравнително спокоен. Но това, което се случи, когато кацнаха на летището, беше нещо коренно различно. Всъщност беше началото на един кошмар, който Джино никога нямаше да забрави.
Отказаха да го приемат в Италия с формулировката, че е нежелан чужд поданик. Италия! Страната, в която се беше родил! Прехвърли се в друг самолет — за Женева. Там процедурата се повтори. Отново самолет — този път за Франция. На тамошното летище го оставиха да чака седем часа и половина в една мръсна стая, преди да го изхвърлят. Не можеше да повярва на това, което ставаше.
Беше уморен. Беше унизен до крайност. И през цялото време пресата отразяваше всичките му неблагополучия с лицемерна загриженост и съчувствие.
Естествено, още от Италия се беше обадил на Коста. Неговото мнение беше, че някой е изпял за заминаването му и по всяка вероятност цялата тази гадория е с цел да го принудят да се върне в Америка. Коста не беше стоял със скръстени ръце. Даде указания на Джино да отлети за Лондон, където засега имало шанс да го приемат в страната.
— Ако не, опитай Израел. Разбираш ме, нали?
Да. Джино много добре го разбра. Това, което Коста искаше всъщност да му каже, беше, че в Израел ще го приемат, но му трябва още малко време да се доуточнят условията. Имаха много контакти с Израел. Освен това Джино благоразумно беше инвестирал като личен принос един милион долара в израелски детски благотворителен фонд. Беше обещал и още.
Отиването му до Англия беше още едно тежко унижение за него. Оставиха го да чака в друга малка стая, докато десетки чиновници влизаха и излизаха, без да му обръщат внимание. Замисли се за срещата с Дарио и Лъки. Не беше протекла според очакванията му. Дарио както винаги беше намусен и затворен, а Лъки — както винаги — нагла и своенравна. Хлапето беше истински барут, но не знаеше какво иска. Срамота беше, че се разделиха като неприятели, но той скоро щеше да се върне. Тогава щеше да й отдели време и нещата щяха да се оправят.
В Англия познатата история се повтори. Нежелан чуждестранен гражданин. Исусе Боже! Произнасяха го, сякаш беше извънземен!
Четирийсет и два дълги, изморителни и унизителни часа след качването му на самолета в Ню Йорк Джино получи временна туристическа виза за Израел. Там отседна в луксозен апартамент на последния етаж на хотел „Дан“. Остана три месеца. После се премести в къща близо до брега, където заживя необезпокояван с двама души охрана, иконом, две немски овчарки и жени, които периодично се сменяха.
Живееше в очакване да се върне у дома.
Но да се уреди това се оказа доста трудно.
След заминаването на Джино за чужбина Лъки отлетя за Бахамите, изкара заедно с Крейвън остатъка от почивката, след което се върна във Вашингтон. И към познатото до болка ежедневие. Продължаваше да беснее срещу отношението на баща й към нея. Беше твърдо решена да изнамери начин и да му покаже, че не е прав. Как се беше осмелил да се отнася с нея като с дебилче? Жените били прекалено чувствителни за бизнес, а! Щеше да намери начин да му покаже, че не е прав.