Семейство Ричмънд бяха много притеснени от вдигналия се шум около Джино. О, шум беше меко казано. Беше се надигнал истински вой срещу него. Лъки се превърна в проблем за тях. Затова, няколко седмици по-късно, когато Коста й изпрати папка документи за подпис, тя реши да замине за Ню Йорк и лично да му ги върне.
Прочете документите внимателно в самолета. С вълнение и някакво удовлетворение разбра от тях, че е назначена за директор на управителния съвет на корпорацията на Джино. На целия негов бизнес. Препрочете кратката бележка на Коста, която придружаваше документите.
Не е необходимо да ги четеш… само се подпиши до знака с молив… чиста формалност.
Майната му, не било необходимо!, мислеше Лъки. Щом ще трябва да подписвам, значи е необходимо. А щом ще подписвам, трябва да прочета под какво си слагам подписа.
Предварително беше резервирала стая в „Шери Нидерланд“, в Манхатън, на Пето авеню. Щом се настани, веднага се обади по телефона на Коста.
— В града съм — кратко каза тя. — Как приемаш идеята да заведеш едно момиче, което умира от глад, на вечеря?
— Ти си в Ню Йорк? — разфуча се Коста. — Къде е Крейвън?
— Крейвън е със своето семейство във Вашингтон. Там, където му е мястото — кротичко обясни Лъки. — А аз пристигнах тук да пазарувам.
— Е, добре тогава — поуспокоен каза Коста.
— Какви са последните новини за татко? Той… — попита тя.
Коста внимателно я прекъсна:
— Ще говорим, като се видим.
— Разбирам. До скоро.
Инстинктивно усещаше, че с Коста трябва да бъде много внимателна. За да разиграе картите си както трябва, първо трябваше да анонсира невинност и послушание.
Така се държа през цялата вечер. Поръча си патица, защото Коста я препоръча. Възхити се от ламперията от тъмно дърво и дрънкулките, които висяха от тавана, за да го поласкае, че е избрал приятно място да се срещнат. Отпиваше малки глътки от виното — колкото да не е без хич.
— Никога не съм идвала тук — възторгваше се тя. — Страхотно е!
Той остана поласкан, че е харесала ресторанта.
Когато им донесоха ордьовъра от едри скариди, тя някак между другото попита:
— Как мислиш, кога ще се върне Джино?
Той обаче й отговори сериозно, като поклати скептично глава.
— Ще мине доста време, много повече, отколкото предполагахме.
— Колко много?
— Все още не може да се каже.
— Седмици? Месеци? Години?
Той все така скептично сви рамене.
— Не се знае. Може наистина да продължи много дълго.
Коста крадешком я погледна. Дали само му се беше привидяла усмивката, която за миг плъзна по устните й? Видя, че Лъки вече не беше хлапачка. Беше пораснала. Млада, мургава, красива жена. Отначало му се стори някак странно, че вечерят само двамата, без да знае защо се чувстваше неловко. Постепенно обаче тя успя да разсее тия усещания. Неусетно го върна назад, в миналото, предразположи го да й разкаже за онези дни.
Лъки беше добър слушател. Прекъсваше го с въпроси в точно подбрани моменти. И така узнаваше все повече и повече за Джино и за живота му. Познаваше го само от по-късния му период, когато вече беше богат — нали по това време се бе родила и тя. Интересът й беше насочен към времето на старите дни, когато е бил без пари и е живял само в една мизерна стая.
— Как се запознахте с татко? — попита тя.
При този обикновен въпрос Коста сякаш се затвори, отговори й неохотно, неопределено. Тя долови, че тук има нещо и стратегически изостави темата.
Чичо Коста. Познаваше го, откакто се помнеше. Но въпреки че това означаваше през целия й живот, сега за първи път седяха заедно и разговаряха. Разговаряха! Дяволчето в нея напираше да узнае дали той прави секс, след като леля Джен беше починала. Дали не беше твърде стар за такива лудории? Дали с напредване на възрастта за мъжете става трудно да го вдигат?
Чичо Коста. Беше голям симпатяга. Дребничък, слабичък, с посивели коси.
Гъстото червено вино беше развързало езика на Коста. Той й разказваше за Леонора, нейната баба — една тема табу през всичките тези години. Само при споменаването на името й леля Джен пребледняваше.
— Джино беше лудо влюбен в нея — разказваше Коста, като скачаше от тема на тема. В същия миг се усети, че се е изпуснал и млъкна.
— Чичо Коста — непринудено го попита тя, все едно не е забелязала сконфузването му, — спомняш ли си разговора ни на срещата… преди Джино да замине.
Той кимна.
— Ти каза, че ще трябва да подписвам някакви документи, което било чиста формалност. И че било дълго за обясняване… щяло да отнеме цяла седмица… помниш ли?