— Не мога ли? Само почакай, и ще видиш!
— Ти ще има да чакаш. Защото е невъзможно. Защото имам споразумение с твоя баща. Само той може да ти разреши да се разведеш. Само тогава ще си дам съгласието.
— Ама ти наистина си един скапан лайнар. Та аз съм почти на двайсет и една, задник гаден! Мога да правя всяко шибано нещо, което си поискам.
— Страхотна дама си, няма що.
— А ти си подъл лицемер!
Сервитьорът на аперитивите пристигна с поръчката на Питър и му поднесе чашата бяло вино и сода с помпозен жест и ритуален поздрав:
— Радвам се да ви видя в нашия град, сенаторе.
Лицето на Питър грейна в отрепетирана усмивка.
— Наистина е приятно да си в Ню Йорк.
— Готов ли сте да поръчате за вечеря, сенаторе?
— Ама разбира се, разбира се.
— Тогава веднага ще изпратя колегата си.
През това време Лъки разсеяно, някак без да съзнава, топна пръста си във водката и завъртя кубчетата лед.
— С какво те изнуди Джино? — внезапно попита тя.
— Нямам представа за какво говориш.
Сервитьорът пристигна с менюто. Поръчаха.
— Предлагам да почакаме — започна Питър, когато останаха сами. — Когато баща ти се върне, ще седнем всички заедно и ще обсъдим хрумването ти да се разведеш по цивилизован начин. В края на краищата, ако това е, което искаш, не виждам как той може да откаже. И нека бъда искрен, самият аз ще се почувствам облекчен.
— Прибави към това и моите пожелания за безброй млади сладки цици! Само че Джино няма да се върне скоро… Може би ще отсъства дълго… Така че трябва да имаш готовност. Развеждам се с Крейвън и не ми пука кой какво казва и какво иска. Дори ти!
— Отиваме в „Рикади“ — обяви тържествено Коста, докато караше своя черен „Линкълн“ по улиците на Ню Йорк.
Лъки се намръщи.
— „Рикади“ ли? За пръв път го чувам. Къде се намира?
Досега Коста я беше водил във всички реномирани нюйоркски ресторанти и тя беше много доволна. Какво удоволствие беше да излиза с мъж, който се държеше с нея по този любезен, изтънчен, джентълменски начин. Чичо Коста беше наистина уникална антика, направо безценен. Тя го обичаше!
— „Рикади“ е много хубав италиански ресторант — обясни той. — С повече от двайсетгодишна история.
— Наистина ли? — само споменаването на думата „история“ я изпълни с предвкусване на нещо приятно. — И къде се намира? В Ню Джърси ли?
Коста тихо се засмя.
— Е, е, не бъди толкова припряна. Съвсем наблизо е.
— Нямам търпение.
Коста й се видя някак необичайно развълнуван. И си остана такъв по време на цялото пътуване до заведението. Беше отказал да й съобщи къде точно отиват. Но Лъки подозираше, че „Рикади“ е нещо повече от един много хубав италиански ресторант.
Подозренията й се оправдаха. Щом влязоха в малкото уютно заведение в един позабутан квартал на града, Коста беше посрещнат с кралски почести. Възрастна жена го поздрави с топла прегръдка.
— Коста! Не си се обаждал много отдавна!
— Барбара! Винаги същата, винаги красива.
— Хайде, Коста, хайде. По-скоро трябва да кажеш — по-стара, по-побеляла и по-уморена — тя отстъпи назад и сърдечно огледа Лъки. — Значи това е Лъки. Дори и да не знаех, нямаше да има нужда да ми казваш. Същата като него.
— Лъки — обърна се Коста към нея, — а това е знаменитата Барбара Динунцио — най-добрата майсторка на спагети в целия Ню Йорк.
Лъки се усмихна широко и подаде ръка на възрастната жена.
Барбара я прегърна силно и топло.
— Очаквам целувка от дъщерята на Джино. Не съм те виждала от времето, когато беше на пет години. Но винаги съм си мислила за теб. Хайде, ела! — сложи ръка на рамото на Лъки и я отведе до маса в ъгъла, на която вече седяха двама мъже. — Твоят чичо Алдо — представи Барбара единия от мъжете. — Когато беше малка, той ти сменяше лигавчетата и гащичките и те учеше на детски стихчета. Помниш ли?
Лъки отчаяно потърси с очи Коста. Къде я беше довел? Защо не я беше предупредил?
— Н-не съвсем — запъна се тя. Беше смутена, объркана, чувстваше се неловко сред тези непознати, които я гледаха с такава топлота и доброта.
— Не се учудвам — нежно я успокои Барбара. — Всяко дете, което преживее това, което ти преживя… твоята бедна, красива майка…
— Познавали сте майка ми?
— Да, скъпа. Не само я познавахме. Ние всички обичахме майка ти — с още по-топъл глас й каза Барбара. — Всеки я обичаше — тя леко я погали по бузата. — Сега седни. Ще пийнем вино и ще поговорим за по-весели неща.
Барбара не каза нищо за другия мъж на масата. Но той сам се обади.
— А ти, Лъки, знаеш ли кой съм аз?
Тя кимна отрицателно.
Той се засмя.