— Разбира се.
— А какво щеше да направи той, ако те не удържат на думата си.
Коста нервно се покашля.
— Ами… той има свои собствени… методи.
— От теб се иска да движиш неговите неща. Защо ти не използваш тези методи.
— Има неща, които е по-добре да оставиш, докато настъпи подходящият момент. Трябва да изчакаме Джино.
Тя го изгледа мрачно, неотстъпно.
— Не можем да чакаме. Не знаем колко дълго ще отсъства той. Дори ти каза, че може да минат години. Не! — решително заяви Лъки. — Строежът трябва да продължи. Щом са дали честната си дума и не я спазват, трябва да бъдат накарани да я удържат. Дай ми списъка. Мисля, че нещо може да се направи.
Коста се радваше на оптимизма й, но не вярваше в успеха на начинанието.
— Не бъди глупаво момиче. Тези мъже са доста трудни… истински акули.
Черните й очи светнаха като две късчета лед.
— Не ме наричай никога повече глупаво момиче, Коста. Ясно ли е?
Сякаш пред него стоеше Джино на същата възраст. Толкова си приличаха… Не, бяха еднакви…
Въздъхна и се предаде.
— Добре, Лъки.
Точно в този момент Коста разбра, че нищо и никой не може да я спре да поеме контрола над бизнеса, докато Джино е далеч. Никой и нищо!
Лъки не се втурна презглава да се справи с проблема. Дълго и внимателно обмисли всичко. Коста беше прекрасен човек, блестящ юрист, който до тънкости владееше занаята и се справяше дори с най-заплетените казуси. Но не беше човек на действието.
Строителството на „Маджириано“ трябваше да продължи. Тя се зарече, че ще продължи на всяка цена.
Беше забелязала, че всяка сутрин в събота Енцо Бонати за около час се уединява в кабинета си. Тогава при него идваха различни хора. Някой оставаха пет минути, други много повече. Но когато излизаха от кабинета и си тръгваха, лицата на всички бяха усмихнати.
— Какво става тук? — попита Лъки Сантино, сина на Енцо, когото тя повече харесваше. — Какви са тези хора?
Сантино сви рамене. Беше нисък на ръст, преждевременно оплешивял и имаше отвратителния навик да си гризе ноктите.
— Време за услуги — кратко каза той. — Енцо обича да се прави на Господ.
— И аз искам услуга.
— Тогава го помоли — Сантино присви малките си очички. — На тебе никога няма да откаже. Но ако му искаш услуга, един ден трябва да си готова да му я върнеш.
Лъки отиде при Енцо, приседна на ъгъла на бюрото му и поиска съвета му.
— Коста няма да предприеме нищо ефикасно — каза тя, след като му описа как стоят нещата, — но аз не мога да стоя и пасивно да чакам. Готова съм да направя всичко, което Джино би направил.
Енцо злорадо се изкиска през стиснати устни.
— Джино им изкарва лайната, извини ме за езика. Искаш да си като него? Защо не? Ще ти дам назаем двама от редниците ми. Изкарай ангелите на номер едно в списъка и по-нататък няма да имаш никакви проблеми. Разбираш курса ми, нали?
Тя кимна. Усети по тялото й да плъзват тръпки на силна възбуда.
Енцо погледна хитро към нея.
— Но сигурно предпочиташ аз да се погрижа вместо теб. Ще го направя с удоволствие.
Тя поклати отрицателно глава.
— Искам да получа само помощ от теб.
Той отново се изкиска.
— Е, достойна дъщеря си на Джино. Той ще се гордее с теб. Сега слушай какво ще направя. Давам ти двама яки мъжаги, които ще бъдат винаги до теб, на всеки шибан сантиметър, извини ме за езика. Трябва да запомниш добре нещо важно. Бъди винаги пределно ясна, когато заплашваш. Ясно ли е.
— Ясно.
Откъде Лъки беше научила всички житейски мъдрости на улицата? Дали това не беше заложено в гените й?
Започна с най-големия инвеститор — Рудолфо Краун. Посети го в кабинета му. Банкерът се оказа мъж със зализана коса, който навремето беше направил състояние, привличайки капиталите на самотни стари дами, фрашкани с пари. Щастието му се беше усмихнало и той се беше оженил за една от тях, която живя само шест седмици след брака.
— Умря от кеф — казваше доволно Рудолфо на всеки, който проявяваше желание да го слуша. — Не беше лягала с мъж от двайсет и две години!
Той наследи три милиона долара, профука половината по курви и веселби, а с другата половина влезе в бизнеса. Седнал зад масивното си бюро, той огледа нагло и цинично Лъки, докато тя му говореше за парите, които е обещал да вложи, но не го е направил.
— Вие сте дал дума, господин Краун — каза хладно тя. — Вие се член на синдиката. Ако се опитате да се измъкнете, другите ще ви последват и ще се наложи да преустановим започналото строителство на хотела.
— Естествено — той зачовърка зъбите си с една кибритена клечка, — дадох дума на Джино. И като се върне, ще я удържа.