За разлика от Елиът. Двамата бяха толкова различни. Елиът се отнасяше с нея с грижовността на собственик. Тя представляваше украшението на живота му. Беше се оженил за нея по свои особени причини. Независимо от демонстрирания му морал и поведение, в интимния им живот в спалнята той се отнасяше с нея като с проститутка. Дали с интуицията си на мъжкар не беше разпознал миналото й.
Най-ужасното обаче беше, че тя се беше примирила с неговото отношение, беше го приела и дори го насърчаваше да продължава да действа по този начин. Нямаше друг избор, беше прикована към него като към скала — нямаше пари, нямаше възможност да заживее самостоятелен живот.
Сега Елиът беше остарял. Не я търсеше като жена или го правеше много рядко. Един ден щеше да си замине от този свят… Тази мисъл я изплаши. Не искам да остана сама. Не беше в състояние да се изправи срещу живота лице в лице и да се бори. Вече не!
Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. В първия момент реши да не отговаря. Но след това през ума й мина, че може да е Стивън. Вдигна бързо слушалката.
— Кери? Как си?
Джери Мейъръсън. Ама разбира се! Не пропускаше и седмица, без да се обади. Ласкаеше се от вниманието на това трийсет и шест годишно момче, влюбено в нея. Въздъхна уморено.
— Здравей, Джери. Как си?
— Върхът съм! Но ти май си в дъното?
— Само се чувствам малко отпаднала.
— Е, това поне е добре. Защото точно аз съм човекът, който ще ти повдигне настроението. Каня те на обяд. Във „Фор сизънс“.
— Само не днес, Джери.
— Напротив, мисля, че по-подходящ ден от днес няма. Имам сензационно бракоразводно дело. Убеден съм, че ще искаш да ти разкажа за него. Истинска находка — хем ще плачеш, хем ще се смееш… И от мрачното ти настроение няма да остане и следа.
Тя се сети за новия си костюм на Сен Лоран и реши, че случаят е подходящ да го облече. Пък и поканата на Джери беше много по-добра, отколкото да си остане вкъщи и да лентяйства, затормозена от спомени за миналото, в леглото.
— Е, ще видя…
— Прекрасно. В един часа. И не закъснявай!
От няколко месеца Боби де Уолт работеше напрегнато върху едно разследване. Дори Сю-Ан, която беше бременна с първото им дете, го виждаше от дъжд на вятър. Стивън често се отбиваше у тях, за да й прави компания.
Една вечер завари при Сю-Ан Ейлийн. Не бяха се виждали осем месеца. И двамата се изненадаха от срещата си. После погледнаха към Сю-Ан, която някак индиферентно сви рамене:
— Откъде можех да зная, че и двамата ще дойдете тази вечер.
— Скоро си тръгвам — бързо каза Ейлийн. — Само се отбих да те видя.
— И аз ще тръгвам — додаде някак притеснено Стивън.
— Я стига, сигурна съм, че и двамата ще останете достатъчно дълго, за да вечеряте с мен — промърмори Сю-Ан. Погали всеки един от тях с милата си усмивка и започна да подрежда масата. Крехки, сочни свински ребърца, пържени хапки от царевично тесто и доматена салата по немска рецепта.
Стивън се усети, че лакомо преглъща.
— Май ще ми стигне времето да мушна няколко залъка — каза той и се настани на масата.
Ейлийн не беше яла през деня. Погледна към апетитните блюда, после към Стивън. Накрая и тя се настани на масата.
— Ще трябва да се обадя на мама — заяви Сю-Ан и се измъкна от трапезарията.
Двамата останаха сами.
— Е, как вървят при теб нещата? — попита Стивън, докато оглозгваше едно вкусно ребърце.
Ейлийн, която бе нагънала купата с пържени царевични хапки, отговори с пълна уста:
— Работя. А ти?
— И аз.
Стивън си припомни последната им среща. Ама си беше точно като на кино. Вечеря в престижен китайски ресторант. Тогава небрежно й беше казал:
— Хайде да отидем у нас…
Беше абсолютно убеден, че тя само чака покана, за да тръгнат към апартамента му. Дори си представяше как шофира колата с Ейлийн на седалката до себе си.
— Не, благодаря — тихо, но категорично отказа тя. — Моля те, изпрати ме до дома.
Беше изпълнил молбата й. Пред тях й беше казал:
— Мисля, че не е редно да ти се обаждам повече. Нямам намерение да се обвързвам…
Но през всичките тези месеци тя му беше липсвала. Не можеше да намери по-подходящо момиче за себе си. Да не говорим за Кери — тя щеше да я хареса и да я приеме с отворени обятия.
Стивън се пресегна и си взе още едно ребърце.
— Забавляваш ли се? Често ли излизаш? — попита той.
Тя едва забележимо се усмихна.
— О, да. Нали все пак са необходими три-четири срещи, преди да ми предложат това, което никога не правя?
Той се ухили.
— Да не би да ми казваш, че изобщо не го правиш.
Тя посегна на свой ред към блюдото с ребърцата. Взе едно и деликатно го захапа, без да му отговори. Преди да се усети, той й предложи: