Приседна и се обади по вътрешния телефон.
— Не ме свързвайте с никого. Един час. Няма значение кой ме търси.
Изправи се, свали халата, изгаси осветлението и се пъхна между черните копринени чаршафи.
Отпусна клепачи и пред очите й се завъртя калейдоскоп от образи, които прогониха съня й.
Спомни си инструкциите на своя учител по йога. Отпускай се постепенно, малко по малко. Първо пръстите на краката, после ходилата, после прасците, бедрата… Не успяваше да го постигне. Беше съсипана от умора.
Коприната и кожата сладострастно галеха голото й тяло. Помисли си с кого ли ще сподели това разкошно легло тази вечер. Като че ли имаше някакво значение кой точно. Всички те бяха еднакви — красиви, мургави еднодневки за удоволствие. Напълно заменими. Коне за разплод.
С едно изключение. Марко. Скъпият женен Марко. Кучият син Марко. Неистово го желаеше. Но го искаше завинаги. Изцяло. А той продължаваше да си гука с прелестната Хелена.
Майната му! Сънят окончателно избяга от очите й. Стана от леглото и отиде в хола. Огромни френски прозорци от шлифовано стъкло извеждаха на тераса. Отваряха се автоматично — само с едно натискане на бутон. Тя излезе навън, както беше гола. След прохладата, осигурявана от климатичната инсталация в апартамента, въздухът на Вегас беше горещ дори в този предутринен час.
Какъв триумф бе за нея вечерта. Беше осъществила мечтата на Джино — беше построила и открила хотел „Маджириано“. Тя, Лъки!
Прокара пръсти в дългата си тъмна коса, после я вдигна високо и я пусна свободно да се разпилее по раменете й. От устните й се отрони дълбоко въздишка на задоволство. Лъки Сантейнджело. Даа. Как всички си мислеха, че си имат работа с някаква си шундичка… Ха! Но много скоро се увериха, че си имат работа с една Сантейнджело.
Коста беше пристигнал седмица преди откриването. Не можеше да повярва, че дългоочаквания миг най-сетне е настъпил. Господи! Проблемите по довършването на хотела бяха невъобразими. Лъки се беше справила с всичко. Да види хотела завършен, се беше превърнало в смисъл на живота й.
Естествено, не беше осъществила всичко сама. За целта разполагаше с най-добрите помощници и съветници. На първо място Марко, който се беше учил лично от Джино. С деветгодишен стаж като управител на „Мираж“ — тежка и напрегната работа, далеч не по силите на всеки. Сега щеше да се нагърби със същото в новия хотел. Разполагаше със свои хора, които бяха станали и хора на Лъки. Истински ветерани в хотелския бизнес, които се грижеха за интересите на Джино.
В лицето на Енцо Бонати Лъки намери силен покровител. Той се прояви като най-добрия кръстник — съветваше я, насърчаваше я, допълваше идеите й със свои предложения.
Беше разбрала нещо задължително за нея — да бъде пределно внимателна. Никога не се движеше без своя шофьор Боги Патърсън. Един изключителен мълчаливец. Само кожа и кости. Дългокос. Винаги облечен с мърляви дрехи от памучен плат, от който шиеха военни униформи. Вместо сако неизменно носеше военна куртка. Беше на двайсет и осем години, ветеран от виетнамската война и отличен стрелец.
Лъки го харесваше, защото винаги мълчеше. И без това бе голямо неудобство да имаш телохранител около себе си, но бъбрив бодигард си беше истинска напаст.
Коста често си мислеше, че Лъки знае какво прави. Не беше като извратения Дарио, като тайно в себе си го наричаше той. Какво ли ще стане с момчето? Какво ли щеше да се случи, когато Джино разбереше?
Ако изобщо разбереше. Засега не се очертаваха никакви перспективи да го върне в Америка. Коста беше опитал всички възможни начини, беше опитал всичко. На след „Уотъргейт“ и последвалата оставка на Никсън пластовете във Вашингтон се бяха разместили, никой не смееше да поеме каквато и да било отговорност, защото сам не се чувстваше сигурен за мястото си. Беше настъпил хаос във всички коридори на властта. Натисна всички възможни лостове — законови маневри, подкупи, заплахи. Разговаря с влиятелни приятели на Джино, с висши служители в съда и прокуратурата, с политици. Никой не искаше да се замесва. „Данъчната афера“ с Джино Сантейнджело все още бе пресен случай. Федералната инспекция настояваше той да се върне в Щатите. Да им бъде под ръка, за да го осъдят и изпратят на електрическия стол.
По цялата верига системата беше корумпирана, но въпреки това Коста не успя да направи никъде пробив. Пет години митарства и опити. И нищо. Но ако трябваше да опитва до края на живота си, той щеше да го направи. Джино очакваше от него да го направи. Разчиташе на него.
Едно драстично прекъсване на обичайния му стил на живот вбеси Дарио, но не го разяри дотолкова, че да го пришпори да внесе някакви промени в ежедневието си. Все така се отдаваше на непрекъснати удоволствия. Е, партитата вече не бяха толкова шумни и очебийни, употребата на наркотици стана малко по-умерена, но и сега — както преди — той правеше само това, което искаше, без да му пука от системното конско, което Лъки и Коста му четяха. По дяволите, за кои се мислеха и двамата? В крайна сметка не им дължеше никакъв отговор.