Енцо с усмивка се обърна към Марко:
— Приготвили сте любимите ми неща. Лъки го уреди, нали?
— Естествено — кимна Марко.
Лицето на Енцо грейна.
— Бива си го хлапето — никога не забравя нищо. Затова и винаги побеждава. Не е като брат си, как се казваше… До ушите ми достигат разни неща за него. Ти какво мислиш, Марко? Хлапакът педераст ли е? Вярно ли е това, което чувам?
— Не знам — сви рамене Марко. — Въобще не се мярка насам.
— Джино ще му строши кокалите. Всеки мъж би постъпил така, ако неговият син… — думите на Енцо се снишиха до шепот, когато край тях мина русокоса лъвица с неимоверно пищно тяло. — Коя е тая с бомбите? — попита той, без да се съобразява с яростния поглед, който му хвърли неговата приятелка.
Марко се ухили. Старият козел не се отказваше от мераците си.
— Не знам. Но ако искаш, мога да разбера.
— Ами разбери! Всичко се случва, старец като мен може да й направи някоя и друга услуга.
От летището Дарио взе такси, защото не видя наоколо лимузина, която да го чака. Защо изобщо се беше надявал? Та той бе само синът. Той беше без значение! Забрави обаче, че не беше се обадил на никого, че пристига.
Щом чу адреса, шофьорът на таксито свойски се разприказва:
— Говори се, че това местенце струва повече мангизи от „Цезар“ и „Хилтън“ взети заедно. Ти к’во мислиш, авер?
Дарио не му отговори. Гледаше с втренчен поглед през прозореца, без да вижда нищо. Всъщност правеше равносметка на положението си. Получаваше издръжка от шибаните двеста и петдесет долара на седмица. Поршето му беше петгодишно. Наемът на апартамента и двете му кредитни карти се изплащаха от централния офис. И с това се изчерпваше всичко. По дяволите!
— На мен ми харесва „Съркъс Съркъс“ — словоохотливо говореше шофьорът на таксито. — Там можеш да си прекараш много гот, дори да заведеш хлапетата си… никой не те притеснява за нищо.
Така си е, помисли Дарио, чул само последните му думи, него никой не го притесняваше. Но само докато кротуваше и се съобразяваше. Вярно, никой не го ограничаваше да живее живота, който желаеше. А откакто Ерик си беше заминал, нямаше постоянна връзка. Радваше се на случайни връзки със случайни запознанства. Никакви ангажименти! Само освежаващ краткотраен секс с някое тъмнокосо момче от улицата. След Ерик не понасяше руси мъже. Не искаше да чука или да го изчуква собственият му образ и подобие. Освен това настъпи краят на щурите партита. Налагаше си да бъде благоразумен, не искаше да отрежат клончето, на което се крепеше. Коста и Лъки му бяха дали ясно и категорично да разбере, че ще направят точно това, ако създава повече проблеми.
— Тук ли ще слезеш? — попита шофьорът, когато наближиха дългата колона от чакащи лимузини към алеята за хотелския паркинг. — Ако се наредя, ще има да чакаме до утре.
Дарио плати и слезе. Беше принуден сам да носи вечерния си официален костюм, опакован в найлонова торба. Таксито с рев се отдалечи и той застана, вперил поглед в осветения с трепкащи неони хотел доста пред него. Вълшебен дворец. Навярно за построяването му са хвърлени милиони и милиони долари. А той трябваше да се свива с мизерните двеста и петдесет на седмица.
Нещата обаче щяха да се променят. Още тази вечер.
Вирна брадичка, стисна устни и решително тръгна към хотела.
Лъки обикновено не познаваше вътрешното, разкъсващо напрежение. Но тази вечер беше различна. Беше нещо специално. Облечена и готова да слезе за посрещането на гостите, тя трепереше като четиринайсетгодишна пуберка пред първата си среща.
Когато на вратата се позвъни, подскочи от нерви.
— Кой е?
— Коста.
Втурна се като хала, със замах отвори и се хвърли на врата му.
— Обичам те! — истински развълнувана каза тя. — Обичам те заради шанса, който ми даде да направя това, което знаеш, че мога да направя.
Той притисна силно треперещото й тяло към себе си. После я пусна и тя весело се завъртя из стаята. Никога досега не беше я виждал толкова жива, излъчваща сияние, красива.
— Шампанско! — не можеше да си намери място от възбуда. — Сега! О, Коста, знам, че не пиеш, но тази вечер е изключение… Моля те, заради мен.
— Газираните напитки разстройват стомаха ми… — започна да се оправдава той.
— Разстройват таратанци! — възрази му гаменски си Лъки и побърза да му подаде току-що напълнена чаша. — Да пием за „Маджириано“. Нека новото казино удари в земята по печалби всяко друго в целия Лас Вегас!
Чукнаха чашите си. После Коста каза:
— И за Джино, който планира всичко!