— Двамата ще си помогнем взаимно — беше казал той. — Заедно ще се доберем до проклетите пари. Твоите пари, Дарио. Те са точно толкова твои, колкото и нейни. Ще намерим начин да измъкнем цял чувал мангизи.
Бързо напусна ресторанта. Срещата му с Уорис беше на летището, в единайсет и половина. Не искаше да закъснява.
Рудолфо Краун се беше проснал на задната седалка на летящия по пустата магистрала „Мерцедес“. Лимузината беше нова и от миризмата на кожа му се гадеше. Но не можеше да повърне, вече беше издрайфал цялото съдържание на стомаха си.
Копнееше за чаша вода, кафе, каквото и да е, което да измие горчивата жлъчка, заседнала в гърлото му. Надигна се и седна с мъка. Стъклена преграда го отделяше от шофьора.
Тихо изстена. Цялото му тяло беше натъртено, чак костите го боляха, но не това го тревожеше. Беше истински притеснен от тъпата, пулсираща болка ниско долу, в чатала. Рудолфо Краун се смяташе за голям ебач. Ако нещо го бяха повредили… дори не му се искаше да помисли за това.
Притвори очи и отново мъчително изстена. Кой щеше да повярва, че му се е случило подобно нещо. Кой?
Близнаците Касари. Толкова добри. Толкова възпитани. Сами дойдоха в офиса му и му надрънкаха ония сладки приказки, че ще дадат пари за новия му проект.
Да го прецакат като последния глупак. Да приемат поканата му за Лас Вегас. Да му сервират пет женски задника и великодушно да му отстъпят правото да избира.
Той си беше избрал, разбира се. Онази тъмнокоса мацка с крака, които започваха от сливиците. Само че не можа да й го вкара!
Близнаците Касари. Защитиха достойно репутацията си. Натикаха го в колата си и накрая той вече ги молеше да подпише документите, да им продаде дела си в „Маджириано“. Молеше, умоляваше ги, плачеше и се гърчеше в краката им като влечуго.
Те бяха подготвени. Носеха документите — до един оформени и законни. Имаха и свидетели за сключената сделка, които никога нямаше да признаят, че е бил принуден да подпише. И когато всичко беше свършило, те го натикаха в мерцедеса и го изпратиха да си върви.
— Шофьорът ще те закара в Лос Анджелис — безгрижно беше подхвърлил Салваторе. — Оттам можеш да хванеш самолета за Ню Йорк. И никакви обаждания. Ние сме много заети хора. Едно шибано обаждане — и си мъртъв.
За какъв го мислеха те? За глупак ли?
Отново простена и внимателно притисна ташаците си. Пари. Майната им! По-добре да изкарва прехраната си с дребни кражби в блъсканицата на конни състезания, отколкото да загуби живота си.
Енцо Бонати и обкръжението му стояха до входа на хотела, докато качваха багажа им в дълъг лъскав „Линкълн Континентал“.
Лъки лично изпрати Енцо.
— Иска ми се да останете още. Не си заслужава да биете този път само за една нощ.
— Когато станеш на моите години, тогава наистина ще знаеш кое е добро за теб. А това, което е добро за мен, е моето собствено шибано легло, извини ме за езика.
— Не ти ли беше удобно снощи? — бързо попита тя.
Той се засмя с гърлен, дрезгав глас.
— Беше, разбира се. Защо не? Възглавниците бяха точно такива, каквито харесвам. До леглото намерих две бутилки от любимата си минерална вода, а в хладилника — шоколад. Откъде си научила всичко това?
— Това е основна част от бизнеса ми — да научавам — весело се засмя в отговор Лъки.
Той се наведе напред и я целуна по бузите.
— Ти си добро момиче.
— Не съм момиче, Енцо.
— Че какво си тогава? Старче ли? За мен си момиче. Но преди всичко си Сантейнджело и това ми стига. Когато Джино си довлече обратно задника…
— Другата седмица ще съм в Ню Йорк — прекъсна го бързо Лъки. — Можем ли да вечеряме заедно?
Той се усмихна.
— Тя пита дали можем! Няма нужда да питаш, Лъки, та ти си почти член на семейството.
— Знам — тя го прегърна. — Благодаря ти, че дойде. Нали знаеш колко много означава това за мен.
— Трябваше с очите си да видя каква работа си свършила.
— Е, доволен ли си?
— Ти успя! Сравнени с твоя хотел, останалите не представляват нищо.
Енцо се качи в линкълна, а Лъки остана на мястото си, загледана в колата, докато тя се изгуби от погледа й. Чак тогава осъзна, че е следобед. Имаше толкова много неща, които трябваше да свърши. Досега не беше направила нищо освен загубения един час с Енцо, преди той да си замине. Марко се беше отбил да засвидетелства уважението си към възрастния мъж и в мига, в който го видя, тя отново го пожела. Любовта й към него я изпълни с такава сила, че чак я заболя. Защо не можеше да каже на всеки за тях двамата? Защо не можеше да се качи на покрива на хотела и да обяви по високоговорителя за тях и целият Лас Вегас да чуе?