Едва не се изсмя с глас. Ама че мисли й се въртяха в главата! Нали мъжете бяха тези, които изгаряха от желание да започнат свалката. Досега всичко, което беше нужно тя да направи, беше бавно да се разхожда из баровете, посещавани от самотници, и мъжете започваха да й налитат като пчели на мед. Като че ли нейната пухкавелка беше излязла на мода и всички бързаха да се облажат. Харесваше анонимната атмосфера в тези барове. Влизаш вътре, избираш си партньор, понякога дори не знаеш името му.
Без име. Без болка и разочарование.
— Защо не седнеш? — попита Стивън. — Ще сложа вода за кафе.
— На газ ли си или на ток?
— На газ.
— Щур късмет!
— Ами да — и той отиде в кухнята.
Тя се отпусна в кожения диван. В главата й се въртяха куп неща, страшно много задачи, които й предстоеше да свърши.
Притвори за миг клепачи.
Джино се връщаше… Всеки момент… Днес…
Не искам отново да бъда малко момиченце. Моля те, татко, не ми отнемай всичко… Моля те…
Тя стреснато отвори очи.
Господи! Какво става с мен? Все още никой нищо не ми е отнел…
Стивън се върна от кухнята. Беше свалил сакото си. Умората почти се бе изличила от лицето му.
— Сложих водата, след малко ще заври. Да ти пусна някоя плоча, докато си взема набързо душ — предложи той.
Тя кимна. Клепачите й тежаха, готови всеки миг да се затворят… само за секунда… за миг само…
Той бързо прехвърли няколко албума и отдели един — от неговите любими изпълнения. Тя поне притежаваше едно достойнство — добър музикален вкус. Щеше да я провери с едно-две от най-добрите изпълнения на Марвин Гей. „Какво става“ си беше безспорна класика. Пусна плочата и отиде в спалнята да се съблече. Нямаше търпение да застане под студената освежаваща струя на душа.
Когато мелодичните звуци изпълниха стаята, преминаха като лек бриз в съзнанието й — тя вече дремеше.
Марвин Гей. Какво става? Исусе Боже!… Марко! Тяхната единствена любовна нощ. Тържественото им вричане за бъдещето… Марвин Гей. Пускаха плочата отново и отново… Спомените нахлуха в съзнанието й като мощна приливна вълна, без тя да успее да им попречи.
Марко. Дори мисълта за него беше табу. Беше го закътала и заключила дълбоко-дълбоко в себе си и не си позволяваше да припарва дотам. Беше мъртъв… Беше си отишъл завинаги…
Марко… Марко… Марко…
Чуваше виковете му. Виждаше тялото му върху черния асфалт. Усещаше кръвта, бликаща от раните му. От нейния Марко… Нейната любов.
Виждаше тълпата зяпачи, насъбрали се около тялото му. Чуваше ги как си приказват, все едно че пред очите им е най-обикновената гледка. Тлъсти дъртачки в невъобразими летни рокли, гадни хлапета и вулгарни мъже в полиестерни костюми.
Един от тях снимаше с камера. Насочи шибания си обектив и щракна.
Тогава тя беше скочила като тигрица, беше сграбчила и измъкнала камерата от потните му ръце и я бе разбила в паважа. После беше започнала да крещи — неистово, истерично:
— Копеле гадно… копеле… Копеле!…
Боги беше отвел встрани изненадания мъж, някакъв турист, а тя се отпусна до Марко, повдигна внимателно главата му и я приюти в скута си.
А през цялото време кръвта изтичаше от него… Бавно. Без да спира. До последна капка…
— Обичам те, скъпи… обичам те… обичам те!
Тогава си бе помислила, че ако непрекъснато му повтаря тези думи, той няма да си отиде… няма да я напусне.
— Той е мъртъв, Лъки — каза й мрачно Коста. — Мъртъв е!
— Майната ти! — беше изкрещяла тя с изкривено от непосилната болка лице. — Майната ти! Ще се оправи… Ще се оправи..
Сирените на две коли едновременно прорязаха въздуха — линейката на Бърза помощ и патрулната кола на полицията.
— Трябва да го закараме в болница — настояваше през риданията си тя. — Моля ви! Побързайте. Всяка секунда е ценна.
— Не можем да направим нищо за него, госпожице — промърмори единият от санитарите на линейката с протегната към нея ръка.
Тя яростно отблъсна ръката му.
— Откъде, по дяволите, знаеш? Дори не си опитал да направиш нещо!
Пред очите й беше Марко, с когото се беше разделила едва преди няколко часа. Сега не виждаше безчувственото му тяло. Не виждаше обезобразеното му лице, превърнато в кървава пихтия. Не виждаше локвата кръв, който ставаше все по-голяма и по-голяма.
Към тях се приближи цивилен полицай, следван от няколко ченгета. Започна да им дава указания да разпръснат тълпата и да потърсят свидетели.
— Коя е тя? — попита той. — Разкарайте я от мъртвия и се опитайте да разберете какво, по дяволите, се е случило.
Едно от ченгетата — почти момче — пристъпи напред, за да изпълни заповедта на началника си. Когато се опита да я отстрани от трупа, тя го изрита толкова силно, че той политна назад, поразен от изненада и болка.