— Ти идваш тук? — радостта в гласа му говореше повече от „добре дошъл“.
— Да. Достатъчно време мина. Връщам се.
— Не го прави.
— Какво?
— Изчакай ме. На път за летището съм. Има някои неща, които непременно трябва да научиш. Неща, които аз самият току-що разкрих…
— Какви неща? — в гласа й се промъкнаха недоволни нотки.
— Лъки… Знам, че ще ти е трудно да повярваш, но Енцо Бонати не е приятелят, за който го мислиш.
— Боги, ти май си откачил? Чуваш ли се какво говориш?
— Да, чувам се — той за момент замълча. — Но и ти трябва да чуеш. Няма начин Мортимър Саурис да е стрелял по Марко. Абсолютно никакъв. Бонати екзекутира не този, когото трябва. И това е само началото.
— Какво? — тя зяпна от изненада, разтърсиха я студени, смразяващи тръпки.
— Няма да говорим за това по телефона. Пристигам при теб. Това си е като кенеф с глисти, отворим ли го, ще плъзнат навсякъде. Не казвай нито дума на никого, преди да се срещнем. Разбираш ме, нали? На никого!
— Разбирам. Обади ми се с кой полет пристигаш? — тя унило затвори.
Марко… Марко… Любими мой, ще ги пипна. Няма значение кои са, лично ще ги пипна. Обещавам ти го.
Четвъртък, 14 юли 1977
Ню Йорк
Шест милиона долара, преведени по сметката на Федералната данъчна служба, осигуриха на Джино правото да се върне в Америка. Операцията протече нормално и законно. Точно така трябваше да бъде. Но докато се стигне до това разрешение, минаха години. Викът на Джино, достигнал до Коста по сателита, сложи край на продължителните деликатни преговори.
— Плати им, не ме интересува колко. Плати на копелетата колкото искат, за да се върна у дома.
Вярно, разрешението излезе доста солено, но парите не представляваха никакъв проблем. Щом отвсякъде се стичат и пълнят касите… А при тях беше така.
Коста посрещна Джино в апартамента в „Пиер“. Двамата приятели топло се прегърнаха.
— Много се радвам, че те виждам… негоднико! — възкликна Джино. — Виждам, че косата ти е пооредяла, но все още се държиш, можеш да изкараш един-два рунда!
Коста се усмихна.
— Ти обаче си същият. Винаги. Не се променяш.
— А защо да се променям, приятелю? С твърдото намерение съм да отнеса в гроба зъбите си, косата си… всичко. Защо не?
Коста кимна. Джино наистина не беше променен. Мургав, загорял на слънце, с гъста черна коса, без грам излишна тлъстина. Коста неволно глътна вече оформеното си шкембенце.
— Гладен съм — каза Джино. — Защо не поръчаш да ни донесат нещо за хапване, докато се преоблека — тръгна към спалнята. — Искам голяма, тлъста и сочна американска пържола. И френско сирене. И червено вино. Ти поръчай, аз идвам след минута.
Коста кимна и отиде до телефона, а Джино огледа спалнята. Беше хубава. Но не беше неговият дом. Сега, когато се беше върнал, искаше да си е у дома. Стига вече хотели. Беше достатъчно стар за тях. Помисли за своя приятел Коста. Не изглеждаше добре. Дори изглеждаше по-възрастен за годините си — с отпусната кожа, уморени очи, изтощен. Джино беше оставил всичко в неговите ръце. Може би му е дошло твърде много. През своето седемгодишно изгнание Джино умишлено избягваше да се намесва в това, което ставаше в Америка. Защото знаеше, че не е в състояние да направи нищо от далече.
— Ти ще се грижиш за всичко — беше казал на Коста. — Ако имаш нужда от нещо, иди при Енцо.
Докато парите пристигаха, той беше доволен. Специален куриер внасяше ежеседмично в депозитни сметки в една от многото банки в Швейцария, която обслужваше авоарите му. Нещата се развиваха без сътресения. После Марко беше застрелян и парите секнаха. Това беше ужасно време. Джино беше като хванат в капан — в чужда страна, безсилен да направи нещо, изпълнен с гняв и безпомощна ярост. Марко му беше като син, а той не можеше да отмъсти за неговото убийство. Веднага се беше обадил на Енцо. Беше поискал справедливост. Незабавно. След няколко дни му съобщиха, че всичко е наред. Парите отново потекоха. Джино знаеше, че е длъжник на Бонати.
Естествено, слухове за Лъки достигаха и до Израел. Стана му ясно, че тя е навлязла в неговата бизнес империя. Но не беше наясно доколко дълбоко е нейното участие.
Бързо се преоблече — смени тъмния си костюм с пуловер от кашмир и удобен, широк летен панталон. Колкото по-скоро чуеше всичко, толкова по-добре. Беше вече тук. Не го сдържаше да започне да действа.
Сал погледна към спящия Дарио Сантейнджело. Без всякакво съмнение беше симпатичен със светлорусата си коса и изваяното лице. Хубав. И доста скъп. Защо да не опита да си вземе парче от баницата, оставена направо под носа й.