Коста отново трябваше да избърше потта от челото си.
— Мислех, че по-добре да изчакам, докато пристигнеш и тогава да им кажа. В града сега, с тази авария с тока, е истинска лудница. Не съм разговарял нито с Лъки, нито с Дарио от вчера.
— Това е добре, много добре. Не им казвай още. Искам да ги изненадам.
Коста неуверено кимна. Знаеше си, че не може да опази никаква тайна от Лъки.
— Чувствам се уморен — неочаквано каза Джино, все едно не бяха водили досегашния разговор.
— Няма как да не си изморен — бързо каза Коста, но изобщо не му повярва. Джино крачеше из стаята като лъв в клетка.
— Уреди срещата с Бонати. Утре. Никакво отлагане и извинения.
— Сигурен съм, че Енцо ще се радва да…
— Да, да. Ще видим — Джино отиде до прозореца и погледна навън. — Все още не вярвам, че съм се върнал… — почти на себе си каза той.
— Отначало е така…
— По дяволите! Трябва ми само един ден, и ще се почувствам така, все едно никога не съм заминавал.
Коста кимна, беше сигурен, че ще стане точно така.
— И така, за тази вечер няма нищо повече, нали?
Нищо повече! Беше чул предостатъчно за един ден. Изпитваше необходимост от действия, не от разговори.
— Върви си у дома, Коста.
— Това ще направя. Уморен съм. Русо е в съседната стая, ако ти потрябва.
— Даа. Знам, знам.
Русо беше нает за личен бодигард на Джино, също препоръчан от Енцо. Нямаше я предишната му охрана — момчетата или се бяха пенсионирали, или бяха починали. Русо не беше от старата школа. Млад, двайсет и няколко годишен, изискан и елегантен. За себе си Джино го беше поставил в категорията мъже, които не могат дори муха да убият.
Изпрати Коста до вратата.
— Хей, не обръщай внимание, че ти се накрещях. Знам, че си направил всичко според силите си.
Коста забързано си тръгна. Минаваше седем, а трябваше да проведе дълъг и сериозен разговор с Лъки. Най-после тя трябваше да разбере, че баща й наистина се е завърнал… Е, трябваше да се направи нещо и по този въпрос. Двамата просто трябваше да се научат да живеят заедно.
Джино затвори вратата, запали пура и започна да кръстосва неспокойно стаята. Защо този идиот не му беше казал по-рано за Лъки и Дарио? Какво, по дяволите, беше чакал? И тогава се сети какво е попречило на Коста да му каже. Неговите лични указания. Не ми досаждай с нищо, само ме върни обратно. Лайна! Нещо не беше в ред. Чувстваше го. Беше почти физическо усещане, реакция на нещо, което се носеше във въздуха. Но какво?
Трябва да почака и да разбере. Да бъде още по-внимателен и предпазлив. Вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат. Издиктува номера. След час имаше нов шофьор и нов телохранител. Не че не ценеше личните препоръки на Енцо, но правило номер едно в живота му беше: обгради се с хора, които са лоялни към теб, само към теб.
Годините в изгнание не бяха притъпили инстинктите му. Беше в прекрасна форма, беше станал дори по-предпазлив и бдителен отпреди. Седем години бяха много време, когато се налага да кротуваш и да бездействаш, но в Израел не беше чак толкова лошо. Имаше хубава къща край морето. Плаж. Кучетата. Жените, които беше пожелал.
През третата му година в чужбина беше срещнал една жена. Не беше в първа младост. Навлизаше в четирийсетте. Но на мъж на неговата възраст изобщо не му трябваха млади момичета. Пиленцата само разстройваха стомаха му с глупавите си въпроси и подскачането около него.
Жената, която срещна, беше привлекателна вдовица — с вдигната на кок светла коса и хубави сини очи. Джино се изненада, когато тя му каза, че е еврейка, тя изобщо не приличаше на еврейка. Израелските момичета бяха очарователни, но тъмната им гореща красота не успя да го завладее. Обичаше руси жени с бяла кожа. Розалин Глутцман беше руса, с бяла кожа. Освен това беше страхотна готвачка, превъзходна слушателка и най-прекрасната любовница за мъж, който не желае да го прави по десет пъти на нощ. Когато я покани да се настани при него, тя прие и остана, докато той замина. Никога не го притесни с претенции за каквото и да било.
Не я помоли да замине с него в Ню Йорк. Тя също не попита може ли да го направи. Бяха се разделили като цивилизовани хора. Джино й подари дълго палто от норка. И така приключи този епизод от живота му.
Сега си даде сметка, че му се иска тя да е до него. Само с Розалин би могъл да разговаря за Дарио и Лъки. Неговите деца. Двама непознати.
Лъки. Каква беше станала? Според всички сведения била негово копие. Ледена усмивка плъзна по устните му. Че какво толкова лошо имаше в това да бъде точно като него? Помнеше я като малко момиче, винаги силна, винаги непокорна. Винаги по-умна от Дарио.