Не му обърна внимание. Тъп задник. Какво знаеше той? Спря за малко до телефонния автомат и си пое дълбоко дъх. Дарио Сантейнджело спеше в леглото й. Сал мислеше, че двете ще забогатеят от това. Рут беше достатъчно умна, за да знае, че няма да стане точно така. Правило номер едно за оцеляване в големия град беше — никога не се забърквай с тузарите. Понякога Сал мислеше с гъза си.
Извади няколко монети от чантата си и започна да набира номера.
— Виктор — прошепна тя. — Рут се обажда. Имам нещо, което трябва да ми помогнеш да го изнеса…
На дневната слънчева светлина улицата беше съвсем непозната за Кери. Но тя откри магазина за месо и застана отпред. Всеки път, когато някой минеше на метър разстояние от нея, тя нервно подскачаше.
Очите й се стрелкаха във всички посоки, тя напрегнато оглеждаше лицата на хората, походката им, поведението им… Кой, по дяволите, й беше навлякъл това изпитание? Щеше да го убие. Ще извади новия си пистолет и ще го убие!
Не се оглеждаше за кола, затова и не забеляза белия „Кадилак Елдорадо“, който се плъзна безшумно и спря пред входа на магазина. Дори не чу името си, когато някакъв глас го извика. Вторият вик обаче привлече вниманието й и тя се втурна към колата.
Седящият вътре беше в безопасност, анонимен зад оцветените в черно стъкла.
— Кой си ти? — изсъска Кери.
Задната врата се отвори.
— Влизай! — чу тя глухия глас от телефонната слушалка. — И по-бързо, моля!
Боги говори, без да спира, близо час. Боги, който обикновено с неохота и доста трудно свързваше две изречения.
Лъки не го прекъсна нито веднъж. Слушаше внимателно, докато той й разказа цялата история с равния си, безизразен глас. Тя повярва на всяка дума. Боги никога нямаше да я излъже. Нямаше защо да я лъже. Докато той говореше, в нея започна да се надига ярост, толкова силна и студена, че тя знаеше, че не може да я овладее. Безмозъчна путка. Точно за това я бяха взели, беше казал Боги. И беше прав. Тъпа безмозъчна путка.
Двамата седяха в апартамента й. Тя отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и безшумно извади малка метална кутия. Сръчно сви и залепи с език цигара с марихуана, запали я, пое дълбоко и я подаде на Боги. Марихуаната я успокояваше, избистряше ума й. Не обезсилваше духа й, не я караше да се кикоти. Имаше точно противоположния ефект. Разбира се, пушеше марихуана само когато наистина й се налагаше да бъде много бодра, енергична и с остър ум.
Боги привърши историята си. Втренчи поглед в нея.
— Трябваше да ти кажа, нали?
— Абсолютно.
Той протегна слабото си жилаво тяло.
— И аз така си мислех.
Двамата замълчаха и довършиха цигарата, потънали в собствените си мисли.
— Какво ще направиш? — попита неочаквано той.
— Ще постъпя като женската на черния паяк — от гласа й го побиха тръпки. — Ще действам тихо и коварно… и който се изпречи на пътя ми, ще го унищожа!
Петък, 15 юли, 1977
Ню Йорк, Следобед
— Енцо, приятелю! — Джино сияеше. — Обзалагам се, че никога не си сънувал, че ще седим отново заедно на една маса тук, в „Рикади“, с верните си приятели и сънародници около нас.
— Джино, приятелю! Това е нещо, за което съм мислил всеки ден, откакто замина.
— Разбира се, че си мислил. И защо не? Израсли сме заедно, заедно хванахме света за ташаците… Почитахме се един друг във всяко отношение — вдигна чашата си с вино. — Имали сме различни мнения за някои неща в живота, но те не са били нещо, което да не можем да оправим. Пия за нас, Енцо. За теб и за мен. Два стари бойни коня, които оцеляха с достойнство и добросъвестност.
Енцо вдигна чашата си и се чукна с Джино. Двамата отпиха.
— Кажи ми — каза Джино небрежно, — какво е това инвестиране, което си направил с мои пари от „Маджириано“?
— Ами… — Енцо заразглежда поддържаните си от маникюрист нокти. — Радвам се, че питаш за това. Върна се толкова неочаквано, че наистина ни изненада. Не съм подготвен още. Искам да ти покажа документи, сметки… Направих нещо чудесно за теб.
— Колко чудесно? — меко попита Джино.
— Ще видиш. Към края на седмицата всичко ще бъде готово черно на бяло.
— Добре, добре — Джино започна да върти вилицата, върху която вече имаше спагети. — Ценя високо всичко, което си направил, Енцо. Поел си нещата във Вегас, грижиш се за Лъки… Разбирам, че си й като баща.
Енцо се усмихна. Зъбите му бяха грозно проядени от кариеси, имаше страхова психоза от зъболекари и затова не правеше нищо, за да се погрижи за тях.
— Тя е истинска Сантейнджело, Джино. Наистина трябва да се гордееш с нея.
— Гордея се, Енцо, гордея се. Но да не забравяме, че тя е жена, по-слабият пол, както казват. Което е много лошо, защото някой хора могат да се възползват от тази слабост.