Дясното око на Енцо потрепна — тик, който имаше от рождение и който беше сигурен знак, че се кани да излъже.
— Никой не би дръзнал да се възползва от Лъки, след като аз съм наблизо — изгърмя той. — Никой.
— Не би дръзнал, щом ти си наблизо, скъпи приятелю, защото ти би направил това, което самият аз бих направил, ако някога се случи подобно нещо. Ще размажеш този човек като буболечка, като комар. Прав ли съм?
Енцо не отговори. Втренчи поглед в Джино. Джино също се втренчи в него.
— Утре — каза бавно Джино — ще направя необходимото да назнача отново мои хора в моите хотели — бавно вдигна ръка и докосна с пръст избледнелия белег на лицето си, после леко го потърка. — Ще кажеш на твоите хора да кротуват. Нека свършим тая работа гладко. Няма смисъл да се изчаква, нали, приятелю? Нали така?
Кери не познаваше старата жена, разположена на задната седалка на белия „Елдорадо“, но въпреки това тя седна до нея. В края на краищата нали затова беше дошла в Харлем — да разбере.
Климатичната инсталация беше включена, а оцветените в черно стъкла пречупваха светлината и вътрешността на купето изглеждаше някак странна. Имаше преграда, която ги отделяше от шофьора.
— Коя си ти? — повтори Кери. — Какво искаш?
Старицата се засмя със странен, горчив смях. Беше дебела, облечена в широка рокля, с натежали от пръстени пръсти, които нервно барабаняха по коленете й. Носеше слънчеви очила с огромни бели рамки, косата й беше боядисана в черно и вдигната на висок испански кок. Устните й бяха намазани с аленочервено червило, което я правеше още по-неприятна. Маслинената й кожа беше сбръчкана, покрита със старчески кафяви петна. Парфюмът й изпълваше купето с неприятно силна, сладникава миризма.
— Не ме ли помниш? — попита жената. Сега гласът й звучеше по остро, но беше все така гъгнещ и дрезгав.
— Не те познавам — каза отчаяно Кери. — За Бога, кажи ми какво искаш. Нямам много пари, но…
— Ха! Нямала много пари. Ти, миличка, вониш на пари.
— Колко искаш?
В гласа на жената се прокраднаха умилкващи нотки.
— Не ти искам парите. Бебето Стивън сигурно е пораснало, станало е красив мъж.
— Откъде знаеш за Стивън? — паническата тревога, която изпита, прозвуча в гласа на Кери.
— Аз го помня, но ти не ме помниш…
Нещо в интонацията на този провлечен, дрезгав глас засегна чувствителна струна в душата на Кери. Паметта й започна бясно да търси. Акцентът, имаше нещо познато в акцента…
— Обичах го… сякаш беше моето малко бебе. Когато избяга от мен, ти взе малкия Стиви — жената уморено въздъхна. — Не те виня за това, Кери, не те виня. Толкова добре се погрижи за себе си, стана важна клечка, ти…
— Сузита?! — прошепна Кери изумена. — Сузита?
Жената се ухили.
— Е, понадебелях, поостарях. Времето спря за теб. А аз — сви рамене — останах в професията цял живот.
Кери с мъка сдържа риданията си. Тази дебела, дърта торба не можеше да бъде Сузита — младата, жизнерадостна Сузита, за чието тяло мъжете стигаха до бой. Съдбата понякога беше много жестока.
— Не съм те извикала тук, за да те изнудвам — каза бързо Сузита. — Съжалявам, ако така ти се е сторило.
Кери се обърка, хиляди предположения се завъртяха в съзнанието й.
— Защо тогава? След толкова време? Как ме намери?
— Винаги съм знаела къде си, миличка — каза сериозно Сузита. — Следила съм живота ти — от мига, когато видях твоя снимка в едно списание няколко години, след като напусна. Ти ме накара да се почувствам добре, когато разбрах, че си се измъкнала от тинята. Единици успяват да се измъкнат от Бонати. Единици…
Бонати. Само при произнасянето на името му в главата й нахлуха жестоките спомени. Бонати! Отнасяше се с нея като с вещ — маса, стол… парче месо — с което да си поиграе.
Бонати. Господарят. За него всички останали бяха червеи.
— Сузита — нежно каза Кери, — последните няколко дни ти ме прекара през ада. Бях пред магазина за месо в сряда вечерта. Чаках. Ти не дойде. Нападнаха ме… арестуваха ме… беше истински кошмар. Моля те, кажи ми какво искаш от мен и ме остави да живея живота си.
— Даа, знам… Между нас вече няма нищо общо. Ти си дама. Аз съм проститутка, която ръководи публичен дом на Бонати. Защо да си губиш времето с мен?
— За Бога, кажи ми какво искаш?
Сузита започна да си играе с пръстените по дебелите си пръсти.
— Искам да те предупредя, това е всичко.
— Да ме предупредиш?
— Да. За разследването на Бонати.
— Разследване?
Сузита вдигна на челото си големите слънчеви очила и впери недоверчив поглед в Кери. Очите й приличаха на стафиди, боднати в тъмна, грапава, нещавена кожа.