— Но, Джино…
— Какво, Коста? Какво? Мислиш, че е невъзможно ли?
— Аз само…
— Уговори ли ми среща с Дарио и Лъки?
— Опитах да се свържа с тях…
— Не опитвай, а ги доведи в хотела. Ако Енцо планира да ме премахне, няма начин да не е нацелил и тях. И може би Лъки ще е първата след мен. Кой знае? Искам ги в хотела възможно най-скоро. Лично ги доведи.
Коста кимна. Отново го обля пот.
Енцо седна на задната седалка на своя „Понтиак“ с бронирани стъкла и система за сигурност, които струваха повече от проклетата кола. Гневно и мрачно пъхна касета със записи на Тони Бенет. Когато звуците на Аз оставих сърцето си в Сан Франциско изпълниха купето, той каза на Големия Виктор:
— Време е. Оправи нещата. Не искам шибани провали.
— Имам идея, шефе — когато говореше, от устата на Виктор излизаха пръски.
— Да я чуя.
— Защо не използваме момчето? Оня Дарио. Ако той свърши работата, няма да има нищо, което да сочи към теб. Сантейнджело има много приятели, все важни клечки, които хич няма да се зарадват, ако разберат, че ти си замесен. Но ако използваме момчето, връзваме им ръцете.
— Ти, шибано копеле, си страхотно прав! — зарадва се Енцо. — Момчето сега е в къщата, нали?
— Точно както ми каза, шефе — ухили се самодоволно Виктор и пръсна слюнка около себе си. Напомни си, че трябва да провери как Рути се грижи за момчето. Тя беше отворена мадама — беше направила ход — точно какъвто трябва и точно когато трябва. Беше се обадила на стария си чичо, за да поиска съвет от него. Големия Виктор беше подушил възможност да извлече изгода от факта, че държаха в ръцете си сина на Джино Сантейнджело.
— Стой далече от къщи. Ще пратя моите момчета да се погрижат — беше й казал той. — Направи много добре, че ми се обади.
— А Сал? Да не й направят нещо? — загрижи се за приятелката си тя.
И какво от това?, искаше да каже Виктор. Ще се оправиш, при това много по-добре, без тоя лесбийски задник.
— Разбира се, че няма, миличка — беше побързал да я успокои той. — Прибери се довечера. Дотогава всичко ще е свършено.
Сега Енцо нареди на Виктор:
— Когато се приберем, доведи момчето при мен. И знаеш ли какво, Вик? Ако хлапето направи удара, това ще е най-изпипаното разрешение на проблема.
— Нали точно това казах, шефе.
— Не. Това го казах аз.
Кери излезе от колата на Сузита в края на Сто и девета улица и оттам взе такси, с което се прибра у дома. Освободи прислужницата и се заключи в кабинета на Елиът. Седна зад бюрото му и втренчи поглед във шкафа на стената, където беше подредена неговата колекция от пистолети. Какво разбираше тя от пистолети? Почти нищо. Е, можеше все пак да се справи с някой от малокалибрените — да го зареди и да го използва. Но не срещу Сузита, защото тя не се оказа изнудвачката, за каквато я мислеше. Сузита я беше потърсила, за да я предупреди, макар че само Бог знаеше защо го направи, след като някога Кери я беше изоставила, без да й се обади.
Мисълта за Енцо Бонати заседна в съзнанието й. Енцо Бонати, който според Сузита живееше в охранявана по-строго от Белия дом резиденция в Лонг Айлънд, откъдето дърпаше конците на своята престъпна и порочна мрежа.
Погледът й се спря на един трийсет и осем калибров пистолет.
Стана много бавно, приближи до прозореца и извади ключа за витрината от една ваза.
Не беше изправена пред никаква дилема. Изборът беше прост — кариерата на Стивън или животът на Енцо.
Всъщност, нямаше никакъв избор.
Коста звънеше настойчиво пред апартамента на Лъки. През цялата сутрин непрекъснато опитваше да се свърже с нея по телефона, но така и не успя. Същото беше и с Дарио. По обяд отново позвъни на двамата. Беше им оставил съобщения, но нито един от тях не му се обади.
Сега стоеше пред вратата на Лъки и се молеше да си е вкъщи. Беше дошъл часът тя да се изправи срещу реалността. Джино се беше върнал. Не трябваше да допуска грешка.
Най-после отвътре се чу шум от тътрещи се стъпки и вратата се отвори, задържана от осигурителната верига.
— Коста?
Гласът беше непознат. Тревогата стисна Коста за гърлото. Къде беше прислужничката? Кой беше в апартамента на Лъки?
— Аз съм — потвърди той.
Тогава вратата се отвори и на прага застана Боги Патърсън.
— Какво правиш тук? — изуми се Коста.
— Гостува ми. Не мога ли да си поканя когото поискам? — с бърза крачка към тях приближи Лъки, която излезе от спалнята, облечена в къса домашна роба.
— Цял ден се опитвам да се свържа с теб — упрекна я той.
— Бях навън, после изключих телефона. Какво има?
— Не си ли чела вестниците?