— Не. Защо?
Той дълбоко си пое дъх.
— Баща ти пристигна — без никаква предварителна подготовка й каза той — и иска да те види.
Дарио беше съвсем объркан. Какво, по дяволите, ставаше? Седеше в кухнята — в къщата на Енцо — и пиеше чаша след чаша горещо, силно кафе, докато двама главорези обикаляха край него и не го изпускаха от очи.
— Искам да се прибера вкъщи — ядосано настоя той, казваше го за четвърти път.
— Ще те заведем у вас — сговорчиво подхвана единият от мъжете — веднага щом си изпееш „благодарято“ на господин Бонати.
— Ама какво става тук, по дяволите! — вече на себе си промърмори Дарио.
Беше се събудил на задната седалка на кола. Единият от главорезите — този, който сега му отговори — май се казваше Русо, седеше до него, а другият — така и не разбра името му — караше колата. Последният му спомен беше от Сал, която му даде да изпие някакви хапчета. Нито Русо, нито другият мъж му дадоха някаква информация. А той не се осмеляваше да попита какво е станало със Сал, какво е станало с момчето, което беше намушкал с кухненския нож.
Когато пристигнаха тук, Русо беше казал:
— Това е резиденцията на господин Бонати. Той те отърва от пандиза. Когато той ни каже, ще те заведем у вас.
Дотук това беше единствената информация, която получи.
Дарио се намръщи и отпи поредната глътка горещо кафе.
— Мога ли да се обадя по телефона? — попита той.
— Аз не…
Вратата на кухнята с трясък се отвори и вътре влезе някакъв потен дебеланко. Реверите на сакото му бяха целите в мазни петна.
— Дарио! — възкликна той, сякаш двамата бяха стари приятели. — За последен път се видяхме във Вегас. Не помниш ли?
Дарио се втренчи в него. Да. Дебелият мъж беше при Енцо Бонати, когато той ги извика двамата с Уорис. Тогава Енцо му бе наредил да се връща в Ню Йорк, а дебелият мъж лично го бе качил на самолета.
— Ще ми кажеш ли, по дяволите, какво става тук! — избухна Дарио.
— Ти имаш няколко проблема. Господин Бонати чу всичко и реши, че трябва да ти помогнем — нали си нещо като негов роднина. Хайде. Ще те заведа при него.
Енцо Бонати седеше в огромно кресло и похапваше от любимите си пресни орехови ядки.
— Седни! — изкомандва той, сякаш Дарио беше куче.
Дарио седна. Усещаше кога не бива да възразява. Енцо Бонати можеше и да е кръстник на сестра му, но неговият глас, очите му, начинът, по който пукаше ставите на пръстите си, когато изричаше команда — те означаваха нещо съвсем друго.
Енцо Бонати мълчеше и властно гледаше Дарио. Накрая каза:
— Не искам да губя време. Никога не си го позволявам. Ще ти разкажа историята и ще ти кажа какво искам.
Дарио кимна.
Енцо взе една ядка от стъклената купичка и я подхвърли в устата си.
— Някой е изпратил онова педалче в твоя апартамент. Да те убие. Но ти си постъпил умно. Премахнал си го, преди той да успее да направи същото с теб.
Дарио бързо премига. Изглежда не можеше дори да пръдне, без шибаният Бонати да разбере.
— Знаеш ли какво? Никога не съм си представял, че си толкова способен — замислено продължи Енцо. — Но ти направи точно това, което трябваше — той подхвърли друга ядка в устата си и посегна към чашата с минерална вода. — Значи така, свърши с педерастчето, обади се на Коста Зенокоти и той изпрати Сал да оправи бъркотията. Но какво се случи после?
— И аз искам да разбера това — измърмори Дарио.
— Сал те отвлече, ето какво — обяви Енцо драматично. — Този, който Коста изпраща да ти помогне, те отвлича!
Дарио чак се наклони напред в стола, нетърпелив да чуе още нещо.
— Защо? — изстреля Енцо. — Питаш се защо, нали? — замълча, многозначително го погледна, после продължи с притихнал глас. — Защото твоето семейство иска да се отърве от теб. Разбираш ли какво ти казвам? Искат да те смажат, да те изхвърлят зад борда, да те пъхнат два метра под земята. Джино и Лъки те искат мъртъв… Разбираш ли, момче?
Дарио си пое дълбоко дъх. Значи в основата на всичко е била Лъки.
Коста се почувства значително по-добре, когато Лъки се съгласи да се срещне с баща си. Стори му се малко странна, но реши, че при стечението на обстоятелствата това е съвсем естествено.
— Ела сега с мен в хотела — помоли той. — Джино те очаква.
— Не мога да дойда сега — някак безучастно каза тя. — Чакам няколко телефонни обаждания. Но по-късно ще дойда. Обещавам.
Коста крадешком погледна часовника си. Наближаваше два и половина.
— Тогава ще те чакаме в четири, в „Пиер“.
— Чудесно. Ще дойда. Не се безпокой, няма да те подведа. Честно — тя се наведе и леко го целуна. Изглеждаше толкова уморен, притеснен и остарял. Толкова се тревожеше… Как ли щеше да изглежда, ако знаеше това, което тя знае…