Докато се изкачваше с асансьора, Дарио непрекъснато облизваше устните си, които непрекъснато съхнеха и бяха вече напукани. Чоплеше несъзнателно кожичката около палеца си. Опитваше се разумно и трезво да разсъждава. Енцо Бонати беше прав — или той, или те. Защо да ги остави да превърнат живота му в истински ад. Да изпратят хора в собствения му апартамент, за да го убият! Беше наистина невероятно, потресаващо. Можеше ли да продължава да живее при такава ситуация? Никога да не знае кой е изпратен за него? Никога да не знае дали някое случайно избрано от него момче няма внезапно да извади нож. Никога да не знае бъдещето…
Енцо Бонати беше прав.
Но все пак съзнателно и предумишлено да посегне на своята плът и кръв…
— Защо аз да го направя? — беше попитал той Бонати.
— Защото така ти печелиш всичко, а няма какво да губиш — отговори му Енцо. — Джино е подозрителен. Никой от моите момчета не може дори да припари до него. Не се ебавай, ами си свърши работата както трябва. Когато излезеш от хотела, вън ще те чака кола, самолетен билет за Рио и един милион в брой, когато пристигнеш там. Направи го, Дарио.
— Как мога да бъда сигурен… — започна Дарио.
— …че можеш да ми имаш доверие? — довърши вместо него Енцо и се засмя с глухия си, гърлен смях. — Не можеш. Разчитай на шанса си, но поне в едно трябва да си сигурен — този е много по-добър от шанса, който могат да ти дадат сестра ти или баща ти. Дребен житейски факт, за който можеш да се обзаложиш!
Към четири часа следобед Стивън бе обзет от нервно напрежение. През целия ден работи усилено, за да изпипа всичко както трябва и сега чакаше оформянето на документите по задържането на Бонати. Искаше лично да присъства при арестуването му. Искаше да види изражението на лицето му, когато го закопчаят и му прочетат правата, преди да го отведат в полицейското управление.
Човек като Бонати незабавно щеше да опита да се откупи. Но Стивън беше предвидил как да блокира този негов ход.
Двамата с Боби седяха в офиса му, пиеха кафе и напрегнато очакваха телефонното обаждане, с което да им съобщят, че всичко е готово.
— Майната му, братле! — възкликна Боби. — Знам, че тия две години къртовско бачкане по случая бяха трудно, но днес вече ми писна да чакам само за да видя физиономията на този мръсник.
Стивън кимна.
— Разкажи ми за това.
— Стига бе! Искаш ли още кафе?
Стивън поклати глава и се прозя.
— Колко време отнема проверката на един номер на кола?
— Около пет минути. Имам приятел в пътната полиция. Казвай номера!
Стивън му издиктува номера на мерцедеса на Лъки от късчето хартия, върху което го беше написал.
— Ако искаш да ме видиш в действие, сега ще ти демонстрирам — пошегува се Боби и вдигна слушалката.
След пет минути знаеше фирмата, на чието име се водеше колата.
— Кого издирваш? — полюбопитства Боби.
— Просто… някого — смутено измърмори Стивън, завладян от желание по-скоро да види Лъки.
— Е, колата е на тоя някого принадлежи на Еднолична фирма за козметични средства и грим. Имам адреса, ако искаш да издириш този някого…
— Не сега.
— Ейлийн знае ли за този някого?
— Защо не си затвориш устата, Боби, и не ми донесеш чаша кафе.
— Веднага, шефе, веднага.
Срещата между Лъки и Джино се оказа тягостна. Лъки бе преизпълнена с гняв и не можеше дори да помисли за помирение с баща си. Той се държеше приятелски, мило, но колкото повече говореше, толкова по-добър и мил ставаше, а това я караше да мисли, че й говори покровителствено и преиграва.
— Вегас е мой! — изстреля накрая тя. — Връщам се там.
— Малко си закъсняла.
— Какво искаш да кажеш?
— Хайде, Лъки, ти си умно момиче. Даде Вегас на Бонати — връчи му го. Да не мислиш, че той ще ти го преотстъпи с усмивка, просто ей така.
— Знам как да се справя с него.
Той се разсмя.
— Върнах се малко късничко. Не осъзнаваш ли, че Бонати вече не ни е приятел?
Две червени петна избиха върху скулите й. Дори и Джино знаеше… Преди да успее да му отговори нещо, някой почука на вратата. Лъки отвори.
На прага стоеше Дарио. Висок. Светъл. Невинен.
— Здрасти на всички — каза той. — Радвам се да ви видя.
В два следобед Кери нае кола от „Херц“. В три я паркира близо до централния вход на резиденцията на Енцо Бонати.
Остана и зачака в колата. На седалката до нея лежеше чантата й, в която беше пистолетът. Просто чакаше. Не знаеше какво. Знаеше само, че ще чака дотогава, докато събере кураж да се справи с чудовището, което живееше само на метри от мястото, където се намираше.