Липсваха му. Но беше дал обещание на Леонора, а думата на Джино Сантейнджело беше закон.
Един ден заведе Вера да види апартамента и тя остана възхитена.
— Джино, твоето момиче ще го хареса — увери го тя някак вяло. — Най-страхотният апартамент, който съм виждала, ама наистина!
Беше пияна както винаги, но това не го притесняваше. Съчувстваше й, щом пиенето й помага да оцелява, защо да не пие? На няколко пъти й бе предложил да напусне старата дупка и да се премести в прилично жилище, но всеки път тя му отказваше.
— Там са редовните ми клиенти… как да ги зарежа ей така…
Джино знаеше, че това е претекст да не се премести. Беше чул, че Паоло отново е в затвора и Вера, по необясними за него причини, искаше да остане на стария си адрес, за да може той да я намери там, когато го пуснат.
— Няма да си мръдна пръста за теб, ако го вземеш при себе си — предупреди я Джино.
— Добре, добре, миличък, обещавам да се грижа за себе си.
Да, все същите думи. Всеки път. Остана му само надеждата, както винаги досега, че ще мине доста време, преди да пуснат Паоло от затвора.
Когато пристигнаха в Чикаго, валеше сняг. Едри снежинки полепваха по дрехите и косите им и после се топяха, като оставяха влажни петънца.
— Да бием целия този път, за да попаднем на такова кучешко време — мърмореше недоволен Алдо. Истината обаче беше, че той роптаеше срещу времето, през което беше разделен с Барбара Рикади. След първата им среща пред банката — преди повече от година — Алдо започна да я преследва неуморно. Първоначално тя му бе отрязала квитанциите с острия си език. Но постепенно неговата настойчивост стопи непристъпността й дотам, че тя развали годежа си с ченгето и започна да се среща с него. Продължаваше да го реже като краставица с острия си език, при всеки удобен случай, но той въобще не й обръщаше внимание. Напротив, това дори му харесваше, някак го стимулираше. „Първата истинска дама, на която съм попадал“, често казваше Алдо и придружаваше думите си с широка усмивка.
От гарата до хотела, в който беше определена срещата им с Енцо, взеха такси. На рецепцията ги упътиха да вземат асансьора за петия етаж. Още щом излязоха в коридора, двама от хората на Бонати ги чакаха, вкараха ги в апартамента и старателно ги претърсиха.
— Та той ми е шибаният братовчед! — Алдо се почувства безкрайно унижен. — Да не ме мисли за някое сукалче? Ето… вземете пистолета ми — и той подаде двайсет и пет калибровия си малък револвер, но горилите не се задоволиха с това и настояха те да се уверят, че не носи и друго оръжие.
И точно над глезена, пристегнат с ремък, откриха ловджийски нож с петнайсетсантиметрово острие.
Алдо някак сконфузено сви рамене.
— Ама какво си мислите, бе? Че съм дошъл да прережа гърлото на собствения си братовчед?
Тогава при тях влезе Енцо. Едър, мускулест мъж, облечен в тъмен костюм. Джино винаги бе сравнявал Алдо с катерица. Приятелят му беше дребен на ръст и косата му беше започнала да се прошарва, зъбите му бяха неравни и издадени напред и беше лаком като помияр. В представите си Джино виждаше Бонати подобен на братовчед си. Но в действителност двамата изобщо не си приличаха. Енцо Бонати беше двайсет и две годишен мъж, висок, с приятна атлетична външност, с права черна коса и сериозни непреклонни черни очи. И се ползваше с репутацията на непреклонен бос. Спрягаха името му редом с това на Капоне. Двамата заедно управляваха подземния свят на Чикаго.
Той официално се ръкува с братовчед си и Джино, после кимна на един от хората си да донесе пиене. Никакви въпроси. Само кристал и истинско уиски.
— Е? — Бонати седна и с жест ги покани да го последват. — Какво ви води насам, момчета?
Джино започна да излага причините. Алдо безмълвно седеше до него.
Енцо слушаше. Тези зелени момчета от Ню Йорк му предлагаха сътрудничеството си. Невръстни хлапета! Но на практика той наистина имаше нужда от верни хора около себе си, на които да има доверие. Влиянието му растеше, но заедно с него и неприятностите, които се изпречваха на пътя му. Дългата вражда с Капоне беше изтощителна, съсипваше живота му. Не можеше дори да отиде да се изпикае, без двама от неговите хора да проверят първо тоалетната.
С Алдо бяха една кръв. Не се бяха виждали от десет години, когато Алдо напусна Чикаго и отиде да живее в Ню Йорк. Но момчето беше негова кръв. И можеше да разчита на него.
А сделката, която Джино предлагаше, не беше за изпускане. Означаваше много пари, без да си помръдне пръста. Щеше да му коства няколко обаждания по телефона… няколко думи на когото трябва и където трябва, че няма проблеми да работят с тях двамата…