— Вкарай Алдо в тоалетната… там изчакайте тръгването на влака — Енцо свали сакото си и го подаде на Джино. — Наметни го с него — после здраво стисна ръката му. — Ще ти се обадя. Ще работим заедно. Ще вършим добра работа. Издържа изпита си тази вечер. Много ми хареса.
Джино успя да кимне. Изгледа отдалечаващата се с рев кола и чак тогава се окопити. Двамата с Алдо бяха сами пред гарата и снегът бавно затрупваше всичко наоколо.
— Не се чувствам добре — промърмори Алдо. — Да се върнем в хотела…
— Енцо е прав. Трябва да изчезнем от града. Колкото по-малко ни виждат тук, толкова по-добре.
— Трябва да ме види лекар — изхленчи Алдо.
— Хайде, хайде — поведе го в чакалнята на гарата. — Ще ти помогна, всичко ще мине…
— Я виж ти какъв шибан доктор стана изведнъж?
— Затваряй си плювалника! Хленчиш заради една драскотина. Ако куршумът е заседнал в ръката ти, нямаше изобщо да я движиш…
— Ама какъв шибан специалист си по огнестрелните рани, голям късметлия съм, че си с мен…
Успяха незабелязано да влязат в тоалетната на гарата. Там Джино съблече сакото и ризата на Алдо и с облекчение видя, че раната наистина не е опасна. Нямаше дупка, само повече кръв от дълбоката следа от преминалия куршум. Издърпа тоалетни кърпички от кутията и уви с тях ранената ръка.
— Това ще свърши работа, докато се приберем — каза той.
Алдо обаче се беше разкиснал:
— Трябва да отида в болница — повтаряше той мрачно. — Ако Барбара беше тук, щеше да се погрижи за това.
— Да, бе! Барбара щеше да те глътне на закуска заедно с шибаните си ташаци. Хайде, обличай си ризата и да се качваме на влака!
Алдо навлече изцапаната с кръв риза, после сакото на Енцо, което му беше голямо. Бръкна несъзнателно в джоба му и извади пачка банкноти.
— Фюуу! — подсвирна той от изненада. — Ега ти, колко мангизи!
Бяха две хиляди долара в употребявани стодоларови банкноти.
— Сигурно Енцо ги е забравил — предположи Джино. — Или ги е оставил за нас.
— Не! — в гласа на Джино звъннаха метални нотки. — Няма да ги пипаме! Ще му ги върнем. Прибери ги!
Той знаеше, че Енцо не е забравил парите. Беше ги оставил нарочно. Беше платил. Един човешки живот все пак струваше две хиляди долара, нали така?
Пристигнаха в Ню Йорк без произшествия. Джино веднага започна да обмисля какво да предприеме. Животът беше кратък. А току-що беше видял с очите си колко е кратък. Вестниците не закъсняха да му го припомнят:
Петнайсет души застреляни. Гангстерско клане в чикагски елитен клуб.
На косъм му се беше разминало да не увеличи бройката на закараните в чикагската морга с още един. А животът си течеше. Не беше чукал повече от година. Чакаше. Един скапан глупак, който чакаше да се ожени. А светът беше пълен с мръсни номера. Но Джино Сантейнджело нямаше никакво намерение да чака повече.
Отиде право при господин Пуласки. Старецът не беше добре. Бяха го нападнали и обрали на улицата, докато Джино отсъстваше от града. Крадците бяха отмъкнали златния му часовник, единствената ценна вещ, която притежаваше. И три жалки долара. А го бяха оставили с две счупени ребра и синини от ритници по цялото тяло.
— Кой го направи? — попита Джино. — Разпозна ли някого?
Господин Пуласки сгърчи лицето си в болезнена гримаса. Беше толкова стар и съсипан, че нямаше сили дори да създаде неприятности на тези мръсници.
Но Джино не можеше да ги остави ненаказани. Наведе се над стареца и го прониза с дивия си поглед.
— Кажи ми кой беше!
Пребитият стар човек тежко въздъхна.
— Животът ги прави такива… Момчетата не са виновни, не разбират… Иска ми се само да ми върнат часовника…
— Кои бяха!
— Морисън… приятелят му… Джейкъб, така мисля му викат… И двама други… Не ги познавам… — гласът му отпадна и той затвори очи. Беше на осемдесет и три и не харесваше промените, които настъпваха в света около него. Уважението между човеците го нямаше вече… А дали беше само това? Онзи ден някакво девойче го беше спряло на улицата и го беше поканило да тръгне с него… Толкова млада… дали имаше и четиринайсет… или петнайсет?… Изведнъж клепачите му трепнаха и той се отърси от унеса си. — Писмо ли искаш да ти напиша?
Никой не му отговори. Джино беше изхвърчал от стаята и сега крачеше решително по улицата. Към целта си. Дребни мръсни боклуци! Знаеше кои са. Тери Морисън и Джейкъб Коен. Махленски хлапета… я имаха, я нямаха четиринайсет, но кварталът беше пропищял от пакостите им. Щеше да ги бие едно по едно, докато изкара лайнените им душички през гърлото и им даде сериозен урок за живота… Щеше да прибере часовника на господин Пуласки и тогава да го помоли да напише писмото му.