Какъв ден само! Не му ли стигаха писъците и крясъците на Барбара Рикади, която като оса се нахвърли срещу него? И обвиненията й, че е виновен за раната на Алдо… И обидите, които му крещя цяла сутрин за лошото му въздействие върху него… Че ако не бил той, на Алдо и през ум нямало да му мине да се забърква в незаконни начинания. А през цялото време Алдо се криеше зад гърба й, хилеше се насреща му и гримасничеше. Езикът на Барбара шибаше като камшик, но все пак не успя да ги кастрира и двамата.
Джино се отправи към дома на Коен. Кооперация с квартири под наем, без асансьор, съседна на дома на семейство Като. Това го подсети за приятеля му. Не го беше виждал повече от половин година. Като, както и при Пинки Банана, не одобри начина му на живот и пътищата на двамата се разделиха. Не го упрекваше. Щом Като искаше да си пропилява живота в лайната, това си беше лично негово решение. Джино му бе предложил шанс да се измъкне, но шибаният глупак беше отказал. Забавното в тая история беше, че Като мислеше него, Джино, за шибан глупак! Да се спукаш от смях!
На почукването му отвори слаба, разтревожена жена.
— Какво искаш? — враждебно попита тя.
— Търся Джейкъб.
В очите й трепна тревога.
— На училище е.
— Как не! — той я бутна, мина покрай нея и влезе в стая, натъпкана с вещи и хора.
На пода, покрит с разпилян боклук, пълзеше бебе. В едно изкормено канапе спеше Джейкъб. Джино с ритник го събуди.
— Какво, по дяволите… — размърда се Джейкъб и втрещен го погледна.
— Искам да поговорим — каза Джино. — Да минем отзад!
Джейкъб хвърли уплашен поглед към майка си. Но тя извърна очи. Не беше толкова глупава, за да се намеси. И синът й беше точно като бащата — създаваше само проблеми и неприятности.
Джейкъб реши да си придаде важност и грубо попита:
— Защо мислиш, че аз искам да говоря с теб?
Джино го изгледа мрачно с присвити очи и отсече още по-студено и сурово:
— Защото така казах, боклук! Размърдай се!
Час по-късно Джино отново застана до леглото на господин Пуласки.
— Вземи, старче — подаде му часовника.
Съсухрената старческа ръка, покрита с кафеникави петна, нежно стисна скъпата вещ.
— Ти си добро момче, Джино — с отпаднал глас произнесе той, — момче, което разбира нещата…
Да, господин Пуласки беше прав. Джино разбираше нещата. Само че разказът на Джейкъб Коен за случилото се различаваше от този на стареца. Момчето се закле, че дъртакът си го размахвал пред дванайсетгодишната му сестра от няколко месеца насам.
— Ама тя не му обърнала внимание, нали разбираш, помислила, че дъртофелникът е изкукуригал, но миналата седмица посред бял ден — кълна ти се — той се промъкнал зад нея, извадил си го и оплескал роклята й… единствената й рокля. Дъртият пикалник, трябваше да му го върнем, нали така!
В първия момент Джино не повярва на ушите си. Но после провери разказа на Джейкъб и той се оказа верен. Освен това се оказа, че Джино е единственият в квартала, който не знае, че господин Пуласки е един стар мръсник.
След разкритията не беше справедливо да бие Джейкъб и приятелите му. Вместо това изля гнева и изненадата си в крясъци и им заповяда да му дадат часовника.
— Ще ти пиша ли писмо? — тихо попита господин Пуласки.
— Мислиш ли, че ще се справиш? — загрижено попита Джино. — Ще бъде дълго писмо, старче. Много дълго. Искам да изпратя да я доведат. Ще се женим. Искам писмото да бъде най-доброто. Ще успееш ли, старче?
— Разбира се, Джино — сериозно отговори господин Пуласки. — Ще напиша най-романтичното писмо, което ти и аз сме писали някога.
Защо да не бъде? Имаше ли някъде записано черно на бяло, че един дърт извратеняк не може да напише едно шибано, дяволски романтично, любовно писмо!?
Кери, 1928
Уайтджак не беше конкретен човек. Имаше лошия навик да не отговаря, когато го питаш нещо. Вместо това провлачваше едно жално: „Маа-а-йната му!“, като че ли това обясняваше всичко.
Естествено, Кери не можеше да му сърди за това. Просто на този свят имаше само него. Беше нейният мъж. И заедно с това очакваше тя да заработи отново, без дори да я попита дали е съгласна. Напълно в негов стил. Откакто напуснаха дома на Мадам Мей щедро беше плащал за всичко, което тя и Люсил си бяха купували. Щедро и без възражения.
Но сега изглежда парите се бяха свършили. И беше справедливо, разбира се, тя и Люсил да започнат да печелят пари по единствения начин, който знаеха. Просто обстоятелствата го диктуваха, а не някакви предварителни сметки, нали така?
Уайтджак не промени отношението си към нея. Даряваше я с любов всеки път, когато имаше настроение… Но сега с Кери нещата станаха по-различни. Никак не й беше приятно, когато такова настроение го налегнеше точно когато тя беше свършила с поредния клиент. Не че не се стараеше, полагаше усилия да стене и да въздиша — знаеше, че това му харесва — преструваше се, че изживява върховно удоволствие, но истината беше друга. Беше скапана от умора, между краката си усещаше тъпа, пареща болка, гърбът също я наболяваше… И единственото нещо, за което мечтаеше, беше да се завие презглава и да заспи.