Енцо великодушно се разсмя.
— Бях чувал, че си гореща глава… Даа, май са били прави. О’кей, разбрахме се. Ще си взема и двата бона, щом така искаш.
Недалеч от Сто и десета улица Джино и Алдо бяха наели помещение, в което складираха касите с алкохол, които предстояха да бъдат разпратени, и държаха два камиона и един раздрънкан стар „Форд“. Върху камионите се кипреше надпис:
ДИНУНЦИО — Транспорт и съхранение на склад
И понякога фирмата наистина извършваше такава дейност. Но това, естествено, беше фасадата, зад която щяха да се занимават с истинския бизнес — да превозват незаконно алкохол.
Старият раздрънкан „Форд“ на външен вид изглеждаше истинска бричка, която всеки миг щеше да се разпадне на съставните си части, но под капака имаше двигател, достоен за нов-новеничък „Ролс-Ройс“. Джино сам го беше монтирал. Извърши го много старателно и с много любов. Беше истински магьосник, когато трябваше да се модернизират стари коли.
На двайсет и една години си беше извоювал място в живота. Нямаше от какво да се оплаче. Разбира се, още не участваше непосредствено в голямата игра. Не можеше да дели мегдан с Лучано, но вървеше по неговия път. И никой не можеше да го спре — това беше сигурно.
Реши сам да кара камиона за Трентън. По пътя все по-често пратките бяха нападани и ограбвани. Не можеше да позволи сделката да се прецака — щеше от първия път да загуби авторитета си пред Бонати, да не говорим за ташаците.
Пинки седна зад волана на другия камион, а Алдо пое Форда. Всички бяха въоръжени и нащрек в очакване на неприятности. Но нищо такова не се случи. Пристигнаха без инциденти. Едно нормално пътуване.
След като стоката бе доставена и разтоварена на благодарните клиенти, Джино, Пинки Банана и Алдо се отбиха в „Дебелия Лари“ да отпразнуват успешната сделка. Заведението се бе превърнало в модерен локал — тук вече се навъртаха дами от висшето общество с придружители, идваха от къщите си на Парк авеню и влизаха с горда походка и полюляващи се задници.
— Тая вечер тук май е доста претъпкано! — възкликна Пинки Банана. Зае се да откъсне забелена кожица до нокътя на едната си ръка, докато с другата щракна с пръсти да ги настанят.
Една ниска червенокоса сервитьорка ги отведе до маса в дъното на помещението.
— Е, не е чак толкова зле. Къде е Лари? — попита Пинки Банана заядливо и здраво стисна връзките на кокетната й престилчица, за да не може да избяга.
— Извинете, сър — бързо каза тя, — но господин Лари тази вечер не е тук.
— Оу, господин Лари значи! — претенциозно провлачи Пинки. — Познавам господин шибания Лари, откакто беше чекиджийчето Фасто!
— Мирувай, Пинки — с мек тон каза Джино. — Да пием по едно и да се махаме.
Отпуснатата долна бърна на Пинки нервно потръпна.
— Мирувам, Джино. Не се безпокой, Джино. Ще се оправя. Но никой не може да си позволи да ме натика в дъното на тоя пикалник.
Сервитьорката не на шега се изплаши. Беше отскоро тук и не познаваше Пинки Банана, но знаеше много добре кога става опасно.
— Ако ме пуснете, ще извикам управителя да се разберете — предложи тя с треперещ глас.
— Не-е! — изгърмя кавгаджийски Пинки. — Не ми трябва шибания управител. По-добре е да ти кажа кой съм аз. Аз съм господин Касари и ще седна ей на оная маса — и той посочи една още незаета маса в средата на салона, точно до малкия дансинг. — Размърдай се, кукло! — тупна я силно по задника.
Тя го изгледа възмутено, но бързо сведе очи, решила, че работата й е по-важна от доказването пред някакъв клиент. Отведе тримата през гъсто наредените маси до тази, която Пинки бе посочил. Върху покривката имаше табелка, че е запазена. Е, да му мисли управителят, това беше негов проблем.
Настаниха се и поръчаха за пиене. Джино пръв заговори:
— Ти си едно шумно и невъздържано копеле, Пинки, знаеш ли?
Пинки самодоволно се изкикоти и гласът му отново гръмна:
— Как иначе? Знам. И к’во от това, майната му?
Джино сви рамене.
— Един ден ще ти навлече куп неприятности.
— Е, и? Тогава ще му мисля. Но аз мога да се оправя с всичко.
— Така ли мислиш?
— Не мисля, знам!
Джино кимна, но не беше убеден. Глождеше го лошо предчувствие за Пинки Банана. Не можеше да се отърси от мисълта, че той е убивал за пари.
Сервитьорката им донесе поръчката. С нея дойде и Дебелия Лари. И той като заведението беше променен. Къде беше изчезнал предишният добродушен, вечно мърляв шишко, който продаваше само млечни шейкове? Пак си беше дебел, но телесата му бяха натъпкани в неудобен официален костюм, косата старателно пригладена с брилянтин, а по бузите му се стичаше пот. Протегна дебелите си ръце към тях с добре изиграно отчаяние: