И тримата джентълмени я зяпаха втрещени. Тя се обърна към кавалера си и мило продължи:
— Много любезно от тяхна страна, нали, Хенри?
Вратът на Хенри над яката на ризата му беше целият в грозни пъпки, които сега почервеняха.
— Да, Клемънтайн — измърмори той.
Внезапно Пинки Банана скочи на крака и щракна с пръсти към сервитьорката.
— Бързо един стол! — викна той и едновременно сръга Алдо. — Хайде бе, размърдай се!
Алдо с мъка удържа една цветиста псувня. Лакътят на Пинки бе попаднал точно в раната на ръката му. Цели шестнайсет шева бяха необходими, за да я съберат и не искаше дори да си представи как тя се отваря отново и започва да кърви.
Госпожа Клемънтайн Дюк се усмихна на Пинки Банана и протегна ръката си. Очите му сякаш се залепиха върху великолепния диамантен пръстен, който проблесна в сумрака.
— Аз съм Клементайн Дюк — представи се тя със сипкавия, твърд английски на първите заселници в Америка. — А това е Хенри Муфлин Джуниър — и стисна здраво ръката на Пинки.
— Господин Касари — успя да издудне в отговор Пинки Банана.
— Оу, господин Касари. За мен е удоволствие да се запозная с вас.
После протегна ръка към Алдо.
— Алдо Динунцио — едва чуто измънка той.
— Поласкана съм.
След това погледна Джино право в очите. Той пресрещна погледа й и го задържа. От сблъсъка на очите им сякаш звънна нещо особено, доловено само от двамата и нечуто за останалите.
— Джино Сантейнджело — уверено се представи той.
— Хубаво име.
Очите им останаха приковани за миг повече, отколкото при обикновено запознанство.
Госпожа Дюк първа отклони очи и насочи погледа си към Хенри.
— Поръчай шампанско, скъпи. Ще останеш възхитен от мястото. То е неописуемо… долнопробно.
Джино внимателно я огледа. Не знаеше коя е и какво притежава, но това, което виждаше пред себе си си заслужаваше.
Беше около трийсетгодишна, но изглеждаше прекрасно за възрастта си. Големите зелени очи гледаха открито, оградени от дълги, гъсти мигли. Леките сенки под тях засилваха тяхната изразителност. Носът беше изящен, може би беше малко по-дълъг, което правеше лицето й дръзко. Тази комбинация на съвършенство и дързост засилваше еротичното й въздействие. Устните й бяха тънки, с отпуснати ъгълчета.
Косата й беше смолисточерна, оформена в модерна прическа — късо подстригана, права, с леко завити краища. Скъпата бяла сатенена рокля очертаваше слабо и стегнато тяло. Очите на Джино се задържаха върху зърната на гърдите й, които прозираха през ефирната материя.
Тя улови погледа му и се подсмихна. Наслаждаваше се на горещата възбуда, която изпита. Тръпката от приключението в този долнопробен вертеп. Тръпката, която през последните две седмици се засилваше, защото знаеше, още от първия път, когато дойде в „Дебелия Лари“, че тук ще открие нещо ново, някой, който да пробуди у нея отново сексуалните й желания.
Джино Сантейнджело. Какво необикновено име. И притежателят му изглеждаше многообещаващ. Малко нисък, но това нямаше значение в леглото. Беше опипала пръстите му — дълги и силни, сигурен знак, че и малкият палавник между краката му не е за пренебрегване. Хареса очите му — черни, с безкомпромисния тежък поглед на зрял мъж. Хареса косата му — гъста и черна, с единствения недостатък тази мазнина, с която я бе прилизал, но това лесно можеше да се премахне с едно измиване. Хареса лицето му — масивния нос и плътните чувствени устни, които сега бяха чаровно усмихнати. Хареса дори белега на бузата му — правеше лицето му типично, характерно…
— Клемънтайн — Хенри Муфлин Джуниър настойчиво се опитваше да чукне за наздравица чашата си с шампанско с нейната.
Тя уважи жеста му, но веднага леко се извърна към Джино. О, Господи! Чудото беше станало! Тя беше готова, истински готова.
— Дебелия Лари ни каза, че идвате тук всяка вечер — изтърси изневиделица Пинки Банана. Повече от три минути си беше блъскал главата как да подхване разговор с тази високопоставена дама, чиято външност направо ги срина.
Клемънтайн кимна.
— Да — кратко му отговори. Не й харесваше. Не само външността му — беше твърде висок за нейния вкус и му личеше, че е бандит. Излъчваше подлост и коварна хитрост.
— Не е лошо тук — продължи опитите Пинки, — стига да не те мързи да дойдеш от центъра. Ние често обикаляме из центъра. Ама разбира се! Мятаме се в спортната си кола и полетяваме натам.
Алдо едва не се задави. Каква ти спортна кола?
— А вие? — попита Клемънтайн и задържа погледа си върху Джино. — Ходите ли понякога из центъра?