Пинки сърдито се начумери. Той наистина не разбираше защо жените предпочитат Джино пред него. Синди толкова пъти го беше уверявала, че ебач като него няма съперник.
— Джино Овена чекиджията! — и се изплю с отвращение. — Вече сигурно е забравил какво означава едно хубаво, сочно парче… Овен чекиджия!
Този път Джино не на шега се ядоса.
— Затваряй си плювалника, шибаняк скапан! — предупреди той.
— На мен ли говориш! — изрепчи се Пинки Банана.
— Хайде, хайде — намеси се Алдо. — Спрете да се дърлите и да вдигате шум с тъпотиите си, нека погледаме шоуто. Не ми се случва всяка вечер да се откача от Барбара.
Коста Зенокоти седеше в кабинета на баща си в Сан Франциско и гледаше през прозореца. Зад гърба му Франклин продължаваше монотонно да говори. Лекция, която щеше да продължи поне още десет минути. Коста беше изключил. Беше чул единствено ключовите думи: уважение, любов, амбиция, лоялност. Любимите думи на приемния му баща, които той обичаше да му набива в главата. Но това не го безпокоеше. Разбираше баща си. Знаеше, че всяка дума, отправена към него, е породена от истинска любов и загриженост.
Франклин Зенокоти наистина нямаше за какво да се тревожи по отношение на Коста. Момчето беше силно привързано към осиновителите си. Обичаше ги като истински родители. Уважаваше ги. Беше амбициозен и изключително лоялен. Всъщност именно лоялността бе причината да седи сега в кабинета на баща си. Лоялността към Джино.
Коста беше помолил и беше получил разрешение да замине за Ню Йорк. Не беше лесно, но все пак беше успял и след два часа щеше да се качи във влака. Сега слушаше последните наставления как да се държи в големия град. Не че щеше да се развилнее там. Нещата бяха така уредени, че по време на двуседмичния си престой да бъде при сестрата на Франклин и съпруга й. След тази ваканция се връщаше в Сан Франциско. Пътят му бе предначертан — първо колеж, после юридически факултет и накрая работа като младши адвокат във фирмата на баща му.
Плановете за бъдещето му бяха прецизно обмислени. Но Коста не мислеше, че всичко трябва да се развие точно така. Както родителите му желаеха определени неща за него, така и той желаеше някои определени неща за себе си. И най-вече достойно да отговори на доверието, което му гласуваха. Доколкото може. Особено след всичко, което Леонора им бе причинила. Майка им още беше като зашеметена от срама и позора.
Леонора. Колко двулична е била! Да води за носа приятеля му Джино. Да получава писмата му, да ги чете пред приятелките си, за да смеят и забавляват. И в същото време да излиза с всяко момче, стига да я поканеше. Да се измъква незабелязано от дома и да скита по цели нощи. Да бяга от пансиона. Какво разминаване с невинната й външност, големите сини очи и изтънчените маниери.
Един ден Коста я бе попитал:
— Защо не кажеш на Джино да не ти пише повече?
— Защо пък да му казвам? — отговори с въпрос на въпроса му тя.
— Ами… — Коста се поколеба. — Мисля, че не е честно. В края на краищата той си мисли, че си неговото момиче.
— Но аз съм… — започна тя, после някакво прозрение се мярна в ума й. — Какво знаеш ти?
Коста знаеше много. Знаеше, че в града говорят за нея като за „лесна“, дори няколко момчета се бяха похвалили, че са преспали с нея. Знаеше също, че ако тези слухове стигнат до Джино, той ще полудее. Не се гордееше с направеното, но веднъж бе влязъл в стаята на Леонора в нейно отсъствие и бе прочел няколко от писмата на Джино. Те безспорно говореха за неговите чувства и намерения.
Коста не знаеше как да постъпи. От една страна, считаше, че не е негова работа да се меси, но, от друга, Джино беше негов приятел, най-добрият му приятел, и не желаеше чувствата му да бъдат наранени.
Накрая проблемът му се разреши по най-неочаквания начин. Милата, невинна Леонора забременя. Мери и Франклин Зенокоти бяха потресени, когато тяхната скъпа дъщеря им призна за състоянието си. Когато малко се окопитиха, настояха да сключи незабавно брак. За щастие набеденият баща беше син на известна фамилия в Сан Франциско. Нещата се уредиха и сватбата бе определена след две седмици. Леонора премина сияеща като ангел сред шпалира от поканени в черквата.
Когато меденият месец вече изтичаше, тя каза на Коста.
— По-добре е да кажеш на приятеля си, че повече не се нуждая от сладникавите му писма.
На следващия ден тя му подаде два неразтворени плика. Едното писмо беше адресирано до нея. Другото до Франклин. Коста разпозна почерка и бързо ги прибра в джоба си. Веднага се прибра в стаята си и там ги прочете. Имаше само един начин да оправи положението. Трябваше лично да съобщи на Джино какво се е случило. Беше тежка за изпълнение задача. Но счете за свой дълг да го стори. Беше много по-добре, отколкото да го уведоми с писмо.