Май-й-ната му! Шибаняци! Изобщо не разбираше идеите за весело прекарване на тия загубеняци.
Джино, 1928
След успешното приключване на операцията в Трентън, Ню Джърси, Бонати без колебание свърза Джино и Алдо с няколко свои бизнеспартньори.
— Бизнесът се разраства — сподели Джино с Алдо и Пинки Банана. — Ще ни трябват още момчета.
Пинки веднага навири нос.
— Около мен бъка от момчета за работа.
— Изпърдяна работа — отряза го Джино. — Задникът им е по-важен от верността.
— Не ги познаваш — защити предложението си Пинки.
— Аз ще ги избера — каза Джино. — Може би ще успея да намеря две свестни момчета, когато отида в Сан Франциско, които ще се навият да работят на Изток.
— И кога, по дяволите, ще ходиш до Фриско? — надсмя му се Пинки Банана.
Джино попипа белега си. Беше му станало навик, когато се ядоса или е притеснен.
— Скоро! — кратко и грубо отговори той.
Всеки ден очакваше отговор на писмата си до Леонора и баща й. Нямаше значение дали е от нея, или от него. Тази неизвестност го измъчваше.
— Това шибано скоро го чуваме вече от седмици — не преставаше да го подиграва Пинки Банана. — Май шикалкавиш нещо, а?
— Слушай, ебана главо. Джино Сантейнджело никога не шикалкави — беше се изправил и заби погледа си в Пинки.
Алдо малко неспокойно местеше погледа си от единия към другия. Май между тия двамата се заформяше неприятност, която всеки момент можеше да избухне.
Пинки Банана престана да си бърка с пръст в носа и старателно огледа резултата от почистването.
— И коя е чекиджийската причина, дето те бави?
— Нищо не ме бави, задник скапан!
Пинки Банана започна да се кикоти като полудял.
— Няма ли? Ха-ха! Та тя ти се измъкна, чекиджийче.
Алдо се намеси, за да укроти топката.
— Колко време смяташ да останеш във Фриско, Джино?
— Не знам. Седмица или две.
— А Енцо? Знае ли?
— Майната му на Енцо! — избухна Джино. — Няма да докладвам на шибания Бонати всеки път, когато ходя да пикая, я!
— Делът му е у тебе. Какво ще стане, ако пристигне тук и си го поиска, а тебе те няма? — разтревожено попита Алдо.
— Нали вие ще сте тук, не е кой знае каква работа — Джино огледа и двамата. Празноглавци. Страхопъзльовци. Алдо — едно мекушаво подобие на своя братовчед. И Пинки — едно голямо тъпо говедо. — Слушайте, трябва да замина — бързо заговори той. — Ще се видим утре.
Излезе от гаража, в който бяха провели срещата си. На улицата беше отново вечният Джино — безгрижният веселях с нахаканата походка. Леонора. Какво, по дяволите, бавеше отговора й на писмото му? Беше очаквал моментален отговор. Майната му, моментален! Това забавяне направо го убиваше.
— Здрасти, Джино!
Той вдигна поглед и забави крачка.
— Здрасти, Синди.
Не изглеждаше нафукана както обикновено. Никаква дързост, никаква насмешка. Изглеждаше мрачна и потисната.
Той се накани да продължи пътя си, но тя застана пред него и сложи ръка на рамото му.
— Как си?
Нещо в тона й го накара да я погледне по-внимателно.
— Аз съм добре. А ти? — а мислено се питаше как досега не го е срязала с присъщия си сарказъм.
— Не съм зле. Всичко е наред… — и почти едновременно с произнасянето на това „наред“, очите й се напълниха със сълзи и две от тях се търкулнаха по покритите й с руж бузи. — Ох, Джино! — проплака тя. — Толкова съм нещастнааа…
Той притеснено се огледа. Около тях хората задържаха крачките си и ги наблюдаваха.
— Исусе Боже, Синди, какво се е случило с теб?
Тя вече ридаеше с глас.
— Пинки… искам да се махна от него, но не мога да го направя. Нямам никакви пари. Не мога да се прибера и вкъщи. Мразя го… мразя го… не знам какво да правя. Моля те, помогни ми, Джино.
Моля те, помогни ми, Джино! И това му го казваше тая нафукана кучка, която от първата им среща му се дървеше и му създаваше само проблеми. Малката Синди, Куровдигачката! Шибаната мечта на хиляди сополанковци. Той пипна белега на бузата си и си спомни как и къде бе белязан. Без дори с поглед, дори с жест да му благодари.
— Чакай, чакай, успокой се — бързо каза Джино.
— Ти не можеш да си представиш — изхлипа глухо тя, — колко съм отчаяна.
— Хайде, Синди, стига.
Тя се вкопчи в ръката му над лакътя.
— Само ако имаш да ми дадеш малко пари, ще се кача на влака и ще се махна. Все едно къде. Разбираш ли — тя драматично замълча и изви очи, — той ме заплаши, че ако го напусна, ще ме убие.
Сега вече Джино се разсмя.
— Дрънканици!
Но тя продължи през хлипове да нарежда: