— О, не днес, Коста, стига да не възразявате — реагира сухо, но някак благосклонно тя. — Вече съм поръчала още един прибор за хранене, а нашето домакинство и без това доста се обърка заради пристигането ви.
— Разбира се, госпожо Ланца.
Но нищо не разбираше. И, Исусе Боже — мислено употреби любимия израз на Джино — не можеше да чака определен час, за да излезе от Бийкмън Плейс и да намери Джино.
Господин Пуласки попита:
— Все още ли нямаш отговор?
Джино само поклати глава. Старецът притвори очи и притисна слепоочията си с пръсти.
— Пощите са много бавни, наистина бавни. Но ти не трябва да се безпокоиш.
— Кой казва, че се безпокоя? — опълчи се Джино, скочи от стола, на който седеше, и започна нервно да се разхожда около стола на господин Пуласки в малката му стая. — Просто се чудя дали писмото не се е загубило, или нещо подобно. Знаеш ли, старче, какво си мислех? Защо да не се кача на влака и да отида аз до Сан Франциско.
Старецът отвори очи и се загледа през прозореца към оживената улица под тях. От два дена вече ставаше от леглото, но се страхуваше да си покаже носа навън. Там беше пълно с хора, които само чакаха да вземат парите му, златния му часовник… живота му.
— А ти какво мислиш, старче? — попита Джино. Беше застанал зад гърба му и се люлееше напред-назад на петите си. — Да го направя ли?
— Какво да направиш? — старецът явно не го беше чул.
— Да отида до Фриско — повтори Джино малко ядосано. Старецът май не го биваше вече. Сигурно боят му беше размътил мозъка.
— Може би е по-добре да поизчакаш още малко, една-две седмици — смислено отговори старецът, явно хванал отново нишката на разговора. — Но след това… — той внезапно млъкна, забравил какво иска да каже.
— Да? — попита Джино едновременно с нетърпение и отегчение, стисна дясната си ръка в юмрук и неспокойно го удари в дланта на лявата.
— Мисля… — лицето на господин Пуласки се сгърчи болезнено, очите му се изцъклиха. — Ми… — болката обаче срази изнемощялото старо тяло. Той се изкашля, но не усети кръвта, която бликна внезапно от устата му и потече по брадичката му. Погледна с невиждащи очи към Джино и мисълта му се отнесе към покойната му съпруга. Извика името й. Силно, с цяло гърло, но докато викаше, в гърдите му сякаш нещо се взриви и той се свлече на стола, без да довърши повика си.
Джино го наблюдаваше ужасен.
— Господин Пуласки! Старче! к’во ти е? — сграбчи го за рамото и го разтърси. — Събуди се, човече! Събуди се!
Но старецът остана все така безчувствен. Джино се наведе напред и го погледна в лицето. Очите и устата му бяха отворени. Но лицето… това беше лицето на смъртта.
— О, не! — сподавено изохка Джино. — Исусе Боже!… Не!…
Коленичи до стария човек, притисна лицето си с длани и заплака. Плачеше за първи път от много години насам. Господин Пуласки. Добрият старец. Не беше сторил зло на никого. Голяма работа, че си го беше показвал! Нали си получи ритниците за провинението! Какво толкова беше сторил?
Овладя се бързо, избърса очите с опакото на дланта си и се изправи. Огледа стаята на стареца.
Леонора никога нямаше да види създателя на любовните писма, които беше получавала всяка седмица. Всяка седмица цяла година. Но по-жестокото за Джино беше това, че господин Пуласки никога нямаше да види Леонора.
— Майната ти, старче — произнесе го като заклинание. — Не можа ли да почакаш, докато я доведа?
Закуската в къщата в Бийкмън Плейс се сервираше точно в седем сутринта. Гореща шотландска овесена каша, гъсто сладко какао и големи филии хляб.
Коста хапна малко. Госпожа Ланца не беше доволна.
— Обилната закуска сочи праведния път на човека през целия ден — заяви тя. — Добрият доктор винаги съветва така пациентите си, нали, скъпи?
Един час по-късно Коста излезе на улицата. Най-после беше свободен.
Поемаше дълбоко въздух, докато вървеше по улиците. Ню Йорк миришеше различно от Сан Франциско. Тук въздухът беше по-сух, по-прашен. Знаеше, че този град някога е бил негов дом, но Коста беше изтрил съзнателно всякакъв спомен за него. Животът му бе започнал в деня, когато Франклин Зенокоти го беше отвел в Сан Франциско. Не искаше да си спомня за живота си преди този ден. Допускаше само един единствен факт. Че дължи живота си на Джино Сантейнджело, че без Джино приютът щеше да се превърне в негов гроб.
Приютени ли? Каква жестока гавра с името…
Джино спеше неспокойно, свит на топка под завивката. Обикновено сънят му беше здрав, но понякога му се случваше да сънува кошмари. Тази беше от тези нощи.
Чукането на вратата се повтори няколко пъти — силно и настойчиво. Най-после стигна до съзнанието му. Когато различи звука, Джино с усилие отвори и очи и погледна към часовника. Осем и половина сутринта! Кой, по дяволите, чукаше толкова рано?