Тя беше истински объркана. Не знаеше да се разсърди ли, или да се ядоса. Втурна се в банята и след по-малко от минута се появи облечена в униформата си.
— Господин Сантейнджело — заяви тя. — Ти си една скапана легенда ебач! — тръгна напето към вратата и излезе.
Той остана сам. Протегна ръка, взе си цигара и я запали. Е, не можеше всички да победи!
Джино, 1928
Джино понесе новината за омъжването на Леонора зле. Не можеше да повярва. Отказа да повярва. Коста трябваше да му повтори фактите отново и отново, докато той започна постепенно да ги възприема.
Когато осъзна, че това е истина направо обезумя. Коста не беше виждал човешко същество в подобно състояние. Приятелят му се превърна в звяр, който се хвърляше от единия край на стаята до другия, крещеше, блъскаше с юмруци стените и накрая зарида така ожесточено, че Коста се притесни, че е станал свидетел на всичко това.
Той се поколеба дали да не си тръгне. Джино изобщо беше забравил за присъствието му. Но Коста някак интуитивно усети, че е по-добре да остане. Все едно му беше казал, че Леонора е мъртва.
И точно такива чувства терзаеха Джино. Леонора го беше предала. Неговата Леонора. Щеше да е по-леко, ако я беше блъснал трамвай или се беше удавила, или беше угаснала от някаква неизлечима болест… Щеше да го разбере. Но това, което беше чул? То беше извън границите на възможното.
Отне му повече от час, за да започне да осъзнава случилото се. Постепенно се успокои. Почувства се празен, изчерпан — все едно някой му беше нанесъл смъртоносен удар в корема.
Коста седеше тихо в ъгъла, вперил в него мрачен, загрижен поглед.
Сега дойде редът на Джино да се почувства неловко.
— Хей, малчо — успя да каже той, — и ти измина целия този път, само за да ми го кажеш лично, така ли?
Коста кимна и извади от джоба си двете писма, които беше запазил.
— Позволих си да ги запазя. Те пристигнаха, след като Леонора се омъжи. Не мислех, че при новите обстоятелства ще искаш да стигнат до получателя. Надявам се, че одобряваш постъпката ми.
— Да, постъпил си точно както трябва — взе писмата и ги напъха в едно чекмедже. Още обърнат с гръб към Коста, подхвърли: — Прочете ли ги?
— Не.
Джино въздъхна.
— Виж, не ме интересува дори и да беше ги прочел. Може би щеше да е по-добре, ако го беше сторил — в гласа му звъннаха металически нотки. — Исусе Боже! Да ме заебат като най-последния тъпак! — той се нахвърли върху Коста, черните му очи отново заблестяха диво, опасно. — Кой е шибаният мръсник, за когото тя се омъжи? Някой богат ебач сигурно. Такъв ли й намери баща ти?
— Да — излъга Коста. — Семейството му е много богато. Родителите ми са доволни от този брак.
— А Леонора?
— Тя направи това, което й казаха.
— И как се казва тоя копелдак? Ще го изритам като мърша, ще му разкатая фамилията… Разбираш ли какво ти говоря?
Коста прекрасно го разбираше.
— Мисля, че тя го обича — побърза да каже той.
— Ох! — сякаш нещо изсмука всичкия въздух от дробовете на Джино. Усети, че се задушава. — Сигурен ли си?
Коста нервно кимна.
— Така, ясно… Обича го… — гласът му отново натежа. — Защо тогава тя не ми писа? Тя да ми каже? Защо ти не ми писа?
Коста сви рамене.
— Просто нямах представа какво всъщност става.
Джино с омерзение си припомни последното писмо, което бе получил от Леонора. Кога беше това? Преди седем, осем седмици… май толкова. Нейното обичайно писмо — без нищо лично, но нали тя така си пишеше, невинното момиченце, просто си пишеше безсмислици. Но той го приемаше, не му беше неприятно, защото разбираше много добре, че ако нямаше до себе си господин Пуласки да пише неговите писма, те щяха да бъдат същите.
— Разбирам… — проточи той. — Аз не мога нищо да направя.
Коста безпомощно сви рамене.
— Съжалявам…
— Тя знае ли, че ти си дошъл да ме видиш? Не ти ли поръча да ми предадеш нещо… някаква бележка?
Коста отрицателно поклати глава. Значи тя дори не е дала знак, че иска да му предаде нещо по Коста.
— Не знам какво да правя — приглушено сподели той. — Смятам, че ми трябва малко време да обмисля всичко. Нали разбираш, организирах целия си живот с оглед на Леонора. Всичко, което правех, беше за нея. Всяко проклето, шибано нещо.
Коста кимна с разбиране.
Джино отново започна да се разхожда из стаята. Трескав, възбуден.
— Нямам с какво да се похваля, нито пък да се гордея в своя скапан живот. Но когато се появи Леонора, наистина използвах всички шансове да започна отначало… — той издърпа ризата и показа гърдите си, покрити с многобройни белези. — Всеки от тях има своя история. Всеки! — посочи един дълъг белезникав белег. — Бях на шест години, когато моят старец ме ритна и ми наби ребрата в дробовете. А ето този, този е от друг побой… и тук също. Ако не бях един дяволски упорит и твърд негодник, нямаше да оцелея. Моят старец си го изкарваше на мен с ритници, но когато пораснах, започна да бие жените си — Джино горчиво се засмя. — Тогава ми бе отредено място в първата редица до сцената. Той първо ги чукаше… после ги пребиваше, сякаш бяха непотребни парцали. И ще ти кажа нещо, Коста, имаше само един миг, когато пожелах животът ми да бъде различен от неговия — той въздъхна. — Не знам дали ме разбираш… но Леонора щеше да бъде моят нов живот. Разбрах го в мига, когато я видях за първи път — спря за малко, после смутено възкликна: — Исусе Боже! Какво те интересуват теб тия глупости? И защо, по дяволите, въобще ти ги наприказвах?