Коста протегна ръка и докосна рамото му.
— Защото съм твой приятел — каза той тихо, — а това винаги помага. Да си кажеш болката и да ти олекне.
— Давай да се махаме оттук — реши Джино. — Очите ми станаха квадратни да обикалям тази стая.
— И къде ще отидем?
— Не знам. Да поиграем някъде билярд… да изгледаме някой филм. Само да се махнем оттук — той напъха ризата в панталона си и изведнъж се сети: — Този следобед ще е погребението. Може би трябва да отида без теб.
— Кой е починал?
— Един приятел. Старец, който е направил доста неща за мен.
— Съжалявам…
— Е, такъв е животът, а? — загледа се за малко безучастно пред себе си, замислен за господин Пуласки и Леонора. Двама мъртъвци. — Сега си тук, след малко те няма — сви рамене. — И има толкова много хора, на които въобще не им пука за това. Хайде, малчо, да вървим.
Джино преживя този ден. Някак оживя. Изтри Леонора от съзнанието си и се включи в кръговрата на времето.
Първо играха билярд. Билярдът му се отрази добре — пълна съсредоточеност… удар… и победа. Както винаги.
После ядене. Това се оказа проблем. Опита поничка и кафе. Но кафето го изкара на диария, а поничката се залепи като гумена топка в стомаха му.
Присъствието на Коста. Откри, че разговорите с Коста го отегчават. Здравата му досаждаше хлапето. Изглежда за него нямаше нищо друго освен учението.
По-късно погребението на господин Пуласки. Жалка работа. Само двамата с Коста и букет увехнали цветя, които Джино купи от един уличен търговец.
Накрая гледаха филм — Багдадският крадец. Позната работа. Беше го гледал четири пъти. Харесваше му Дъглас Феърбанкс.
Коста си тръгна по средата на филма.
— Трябва да се прибирам, Джино. Госпожа Ланца ще ме убие.
И остана сам със себе си. Догледа филма, но не преди да изхвърли остатъка от поничката в мъжката тоалетна.
Леонора. Нямаше да успее да не мисли за нея. Нямаше как да го направи.
И той го направи. Отиде в парка, седна на една пейка в тъмното и се загледа пред себе си. Нямаше представа колко време преседя така. Как можа да постъпи така с него? Да му причини такива страдания? Такава безчувствена кучка ли беше?
Леонора. Русокоса. С нежни сини очи. Дете с тяло на жена.
Леонора. Безсърдечната кучка. Подлата мръсница.
За тези часове навярно беше плакал. А може би не беше. Не знаеше. Но беше сигурен, че ще мине много, много време, за да отвори душата си и да преживее отново същото. Ако въобще някога му се случеше. На жените не бива да им се вярва, дори на такива като Леонора. В бъдеще никакви обещания и вричания. Никаква любов.
Нещо побутна крака му и груб мъжки глас, явно принадлежащ на ирландец, му каза:
— к’во прайш тука? Айде да се разкараш, щото иначе ше те арестувам за скитничество.
Джино се отърси от размислите си и стрелна с поглед ченгето.
— Скитничество ли? Ти шегуваш ли се?
— Не, не се шегувам — ченгето по навик залюля палката в ръката си.
Джино се изправи и си тръгна. Ченгета. Шибаняци. Безчестна продажна сган от глупаци. Той и неговите момчета имаха цял списък сметки за уреждане с тях.
Излезе от парка. Не му трябваха повече проблеми.
Пинки Банана беше пиян. Беше склещил здраво Синди на малкия дансинг и фалшиво пригласяше на песента в ухото й.
— Пинки! — тя се опита да го поотдалечи от себе си.
— Кучка! — отвърна той и се опита да я притисне още повече, без да престава да мачка задника й в лапите си.
Беше й неудобно, тя се извиваше в ръцете му, за да се освободи, и хвърляше погледи към вратата с надеждата да зърне Джино.
— Хайде да се прибираме… — пиянски започна да я увещава Пинки. — И ще ти направя неща, които винаги си ме молела да правя.
— Не съм те молела за нищо — реагира рязко тя.
— Не си ли? — изхили се лигаво той. — Само дрехи, диаманти и кожи?