Тя направи за него всичко, което той поиска — а той искаше всичко.
Беше имал много жени, но тя му се стори най-сладката от всички. Когато се изпразваше, усети че се излива най-малко две минути — или поне на него така му се стори. Продължителни сладострастни изблици, които я изпълниха.
Тя стенеше и охкаше от удоволствие. Когато той завря главата си между краката й и изсмука собствените си сокове, тя крещеше с цяло гърло и не можеше да се овладее.
После го накара да се изправи и да се надвеси над нея, за да може да погали пениса му с палавия си език. Той коленичи между гърдите й и започна да го вкарва и вади от устата й. Изпразни се втори път, а тя прие и погълна всяка капка, като че ли беше божествена амброзия.
Той се отпусна и полежа малко, замислен за изживяното удоволствие. После се извъртя към нея, засмука гърдите й и пъхна пръсти между краката й. Тя лежеше тихо, изцяло отдадена на мига, докато достигна върха с дълбоки, разтърсващи конвулсии.
Но той още не беше задоволен. Искаше още и още. Тя не възрази. Извъртя тялото й, легна отгоре й и двамата започнаха да се чукат като улични кучета. Избухна третият им оргазъм. Този път бе кратък, но горещ и див. Чак тогава Джино се почувства някак умиротворен. Отдръпна се от нея и легна по гръб. Вече не беше напрегнат, сякаш цялото напрежение се бе изцедило до капка от тялото му.
Помисли за Леонора и изпита дълбока, безпределна тъга. После протегна ръка и погали Синди по косата.
— Ти наистина си голяма работа.
Тя дяволито се подсмихна.
— Нали ти казах!
— Какво?
— Че няма да съжаляваш.
Кери, 1928
Опиум. Марихуаната беше нищо в сравнение с него. Издига те все по-високо и по-високо в небесата и те пуска на някой облак да си починеш… над всичко… над всеки…
Кери никога не бе изпитвала такова щастие в живота си. Уайтджак й разкри тази тайна. Както и марихуаната.
— Това е наградата ти, бебчо — бе промърморил той през една нощ, когато бяха наети за едно парти в Чайнатаун.
Отначало беше малко уплашена — невижданото досега наргиле и паницата върху огъня, около който бяха насядали няколко души.
— Не знам дали да опитам — бе прошепнала тя.
— Хайде, жено. Изкара тежка нощ. Ще ти помогне да си спомниш само хубавото… Повярвай ми…
И така, тя му се бе доверила и бе дръпнала от лулата веднъж… два пъти… Сякаш попадна в прегръдката на нещо нежно, меко и всеобятно, в съзнанието й се рееха хубави спомени, приятни мисли и образи… безбрежна лекота обхвана цялото й тяло.
Какво се бе случило с мечтата й да бъде господар на живота си?
Любов.
С един сводник.
И какво беше за нея той сега? Беше все още нейният мъж! Грижеше се за бизнеса… осигуряваше й наркотици, към които беше започнала да се пристрастява. Но точно това започваше да я плаши. Нейната любов сега бяха наркотиците. А когато полетеше високо в небесата, всичко останало губеше значение за нея.
Но понякога сутрин, когато се събуждаше, изведнъж й минаваше мисълта да сложи край на живота си. Уайтджак обаче улавяше със сетивата си какво става с нея в такива утрини и моментално взимаше мерки — натъпкваше я с наркотици и тя блажено се оставяше на опиянението.
Беше й толкова лесно да забрави жестоките моменти и да изживява тези прекрасни мигове на безтегловност. Толкова много усмихнати лица… Толкова хора, внимателни и загрижени за нея…
И най-вече Уайтджак. Нейният мъж. Висок, изискан и силен. Опора. Бе готова да направи всичко за него. И го правеше.
Един ден Люсил грубо я разтърси.
— Кери, нали знаеш, обичам и теб, и Уайтджак. Но той те унищожава. Трябва да отидеш в болница, трябва да се лекуваш.
Кери все още беше замаяна.
— Да се лекувам ли? За какво говориш?
— За живота ти!
Кери започна да се смее, но много скоро смехът й се обърна в плач.
Докато тя ридаеше, Люсил нежно и силно я прегърна.
— Ще те отведа оттук — твърдо отсече тя. — Хайде, облечи се. Бързо. Уайтджак и Доли още спят. Имай ми доверие, скъпа, не можеш да останеш повече тук!
— Така-а ли? — на прага се бе появил Уайтджак. — Никъде няма да ходи. Само да посмее и ще пратя ченгетата по петите й. Ще им кажа две-три нещица за нея и ще я пратят пак на острова.
— Трябва да взема нещо… — замоли се Кери, — не ми е добре…
Уайтджак гневно изгледа Люсил.
— Махай се — изръмжа той.
Дребосъчето изскочи от стаята като подплашен плъх.
— Е, разкажи ми, какво се е случило? — попита я Уайтджак, когато останаха сами. — Какво е разстроило моето мило, малко момиченце?
Кери свъси вежди, опита се да мисли. Да, нещо се беше случило, но тя не можеше да си спомни точно какво. Болница… Люсил… искаше да отиде в болница. О, да, Люсил беше болна…