— От доста време те наблюдавам. Ти се промени. Не искам свободата ми да зависи от голямата ти уста.
— А, да не мислиш, че нещата не ми са ясни — изкрещя Пинки и отстрани пръста на Джино. — Получи готина работа и мангизи от Бонати и искаш да ме разкараш.
Погледът на Джино натежа.
— Както искаш, така го разбирай! — сурово отсече той.
— Скапан хуйчо, само се опитай да ме разкараш и така ще ти го начукам, че ще има да се чудиш какво те е натресло. Бандата Сантейнджело. Ама че чекиджийска работа! Ще ви измъкнат товара с такава лекота, сякаш изстискват мляко от цица.
— Изчезвай! — и Джино му обърна гръб.
— Не ми казвай ти да изчезвам, смухлено чекиджийче!
Пинки беше десетина сантиметра по-висок и над десет килограма по-тежък от Джино, но преди да успее да замахне, получи по-силен удар, отколкото беше очаквал. Джино беше пъргав и с бързи реакции. Обърна се и пресрещна юмрука на Пинки, преди ръката му да е изминала и половината път. Отвърна му със страхотно дясно кроше, което попадна право в носа му. Чу се жестоко изхрущяване и от разбития нос на Пинки шурна кръв. Той вдигна ръце към лицето си.
— Гаден копелдак! — извика той. — Строши ми носа! — кръвта бликаше между пръстите му и започна да капе върху пода на гаража.
— Това е за Синди — изръмжа Джино. — Изпраща ти своите почитания.
Пинки не реагира. Обърна се и тръгна към вратата.
— Ще си го получиш тъпкано — промърмори той, докато притискаше с носната си кърпа носа си, за да спре кръвта. — И тогава аз ще се кефя…
— Така ме уплаши, че чак обувките ми треперят.
— И те ще се разтреперят, няма да ти се размине… — извика приглушено Пинки и излезе.
— Видя ли? — обърна се Джино към Алдо. Беше горд, направо ликуваше. — Нали ти казах, че ще разбере.
— Защо ти трябваше да го удряш? — Алдо още не можеше да дойде на себе си.
Джино продължително го изгледа и сурово попита:
— Нали и ти искаше да го разкараме.
Алдо сви рамене.
— Е, предполагам, че нямам тази нагласа — потътри бавно краката си по пода и неловко попита: — Какъв беше този удар за Синди?
— Тя го напусна, но мисля, че той още не знае.
— Къде е отишла?
Джино равнодушно отговори:
— Май замина за Калифорния. Да се обадим на Енцо, а?
— Ъхъ — съгласи се Алдо и направо го попита: — Имаш ли някакви вести за Леонора?
— Не — Джино прегърна приятеля си през рамо. — И да призная, колкото по-дълго не ми пише, толкова повече се убеждавам, че това, дето си го бях навил… Брак, нали разбираш… е пълна глупост. Та аз почти не я познавам.
Алдо беше толкова изненадан, че направо зяпна.
— Да вярвам ли на ушите си?
Джино продължи започната игра. Сега изглеждаше някак глуповато смутен.
— Знам, че си изненадан. Странно, нали? Писах й повече от година, но ако я видя сега… трудно ми е да ти обясня. Хлътнах по нея, строях красиви въздушни кули, въобразявах си, де. Мислех да я доведа тук, да ми бъде жена и всякакви такива глупости.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че няма да се жениш?
— Нее, не, разбира се. Просто по този въпрос сега имам друго мнение.
Алдо отново задъвка скилидка чесън.
— Май разбирам какво искаш да кажеш. И с мен е така. Понякога си мисля да се оженя за Барбара… понякога само при мисълта да се оженя, направо се надрисквам от страх.
— Така е — съгласи се Джино, — и аз понякога така се чувствам — хвърли крадешком поглед към Алдо. Беше клъвнал. Нямаше да му е много трудно да доведе играта докрай. След седмица-две щеше да подхвърли: „Майната му, промених решението си!“, и никой нямаше да се сети повече за брачните му кроежи и Леонора.
Госпожа Ланца настоя да излезе заедно с Коста и да го разведе из града. По средата на пътя за зоологическата градина обаче тя се почувства много изморена.
— Ох, къде са ми силите — и седна задъхана на една пейка. — Наистина толкова ходене не е за мен, Коста.
Той шумно я увери, че я разбира и й съчувства. Тя от своя страна продължи да му обяснява колко много е искала да му покаже града, но сърцето й създавало проблеми и трябвало да се прибере вкъщи.
Коста я придружи до изхода на парка, извика такси и мислено благодари на щастливата си звезда, че най-накрая се е отървал от нея.
Хукна към метрото, за да стигне по-бързо до дома на Джино. Изкачи на един дъх трите етажа и заблъска по вратата.
Отвори му дребничко русокосо момиче.
— Кой сте вие? — попита тя.
Той направо се прехласна по нея. Беше изумително красива.
— Казвам се Коста — най-сетне събра ума си той, — приятел съм на Джино. А вие коя сте?
Преди да му отговори, тя съблазнително облиза начервените си устни.