Уайтджак заразглежда ноктите си.
— Заплашваш ли ме, жено?
— Не, разбира се, че не те заплашвам. Само те уведомявам.
Доли не беше хазартна жена — никога не залагаше на несигурна карта. Харесваше Уайтджак. Още повече харесваше съвместния им бизнес. Но най-вече харесваше себе си — нямаше да рискува да я вкарат в затвора заради някаква глупачка.
— Мога лесно да намеря друго момиче — продължи тя. — На двайсет е, изглежда на четиринайсет и във всяко отношение удря Кери в земята. По-черна е от теб. Една малка, палава черна кучка. Искаш ли да я видиш?
Уайтджак не устоя на изкушението.
— Коя е тя?
Доли вече знаеше, че е спечелила, но с нищо не го показа. Знаеше, че Уайтджак мисли с кура си. За сутеньор се облажваше по-често, отколкото беше разумно.
— Едно малко мое откритие — продължи да нажежава ищаха му тя. — к’во ще кажеш, черни човече?
Той отпи голяма глътка кафе. За себе си беше взел решението. Доли беше права. Кери ставаше по-опасна от парите, които му носеше.
— Какво ще правим с нея?
Доли беше готова с отговора.
— Ще й се случи нещастие някъде далече оттук — каза тя, дори без да трепне.
— Я стига — възрази той, — можем да я захвърлим пред някоя болница.
— Ти имаш ли мозък в главата? — ядоса се Доли. — Нали щом я оправят там, тая непълнолетна дрогирана курва веднага ще доведе полицията при нас.
— Няма да го направи.
— Така си мислиш ти. Басирам се, че така ще стане!
Той, разбира се, не се съгласи. Доли продължи офанзивата.
— Един хубав, чистичък инцидент. Може да се спъне и да падне под трамвая, на релсите в метрото, да скочи от моста в Бруклин… Изборът е твой.
Уайтджак скочи на крака.
— Изборът е мой? Никога няма да го направя, жено…
Очите на Доли станаха ледени.
— И още как ще го направиш!
— Не, няма.
— Тогава ще го направя аз.
Застанали един срещу друг, двамата втренчено се гледаха. Уайтджак обичаше силните жени, ама тая пред него ги биеше всичките. На практика беше готова да убива! Ледени тръпки сковаха гърба му.
— Кога? — попита той.
— Какво ще кажеш за днес? — безчувствено сви дебелите си рамене тя.
— Не, не днес — припряно отказа той. — В края на седмицата сме ангажирани за едно голямо парти и не искам да сме с ново момиче.
— Тогава в понеделник. С новата седмица ще започнем начисто.
— Даа. Понеделник — прие той, но я наблюдаваше да види дали ще трепне.
Не трепна. Очите й продължаваха да го гледат ледено. Спокойно попита:
— Искаш ли още кафе?
Присви го стомахът, но успя да й отговори, без да се издаде:
— Даа. И няколко яйца… пуснати за малко в масло.
Едва сега лицето й трепна. Почти неуловима, студена усмивка. Тя знаеше, че е изплашен до смърт. Страхлива чернилка! Но както и да е, тя си го обичаше. И колкото по-рано изчезнеше Кери от пътя й, толкова по-добре.
Джино, 1928
Джино огледа прекрасната къща. Не беше виждал такава красота досега. Всъщност беше виждал, но само във филмите. Сградата беше внушителна, от кафяв камък, зад висока желязна ограда. Само фасадата й сигурно струваше цяло състояние.
Джино беше истински впечатлен. Коя, по дяволите, беше тази госпожа Клемънтайн Дюк? Някоя червива с пари баровка, разбира се. Какво се криеше зад поканата й? Къде беше съпругът й?
Нерешително дръпна шнура на звънеца и докато чакаше, извади гребен и приглади косата си, застанал срещу отражението на лицето си в блестящия месингов диск в средата на солидната външна врата. Не можеше да си позволи да не бъде изряден пред госпожа Дюк.
Възстар иконом отвори масивната врата. И отново Джино си представи сцена от холивудски филм.
— Да, сър? — презрително попита икономът.
Джино се изпъна, за да изглежда по-висок, и стрелна мъжа с тежък, неподвижен поглед.
— Ами… госпожа Дюк вкъщи ли е?
Мъжът презрително сви устни. Не му беше за първи път да отваря вратата на млади хора, но за първи път му се случваше да е тип като този.
— Очаква ли ви госпожата, сър?
— Даа, чака ме — Джино несъзнателно прокара пръсти през косата си и веднага се разкая, че го е направил, защото дланта му лъсна от мазнина. Скришом се отри в панталона.
Икономът обаче не бе пропуснал нищо. Устните му трепнаха в едва забележима високомерна усмивка.
— За кого да съобщя, сър?
— За Джино, Джино Сантейнджело. С-а-н-т-е-й-н-д-ж-е-л-о!
— Да, сър. Почакайте малко, моля.
За миг Джино помисли, че икономът ще затвори вратата под носа му. Но той не го направи.