Джино остана пред отворената врата и започна да си свирука, докато дъртакът се изгуби от погледа му. После прекрачи прага и влезе във вестибюла.
— Исусе Боже! Каква дупка! — измърмори той. Разкошът направо го заслепи. Мраморни подове и извито мраморно стълбище в дъното, кристални полилеи, картини в златни рамки по стените. И това беше само вестибюлът! Ако можеше да се гепи и продаде, човек можеше да си живее като цар с години!
Достолепният иконом безшумно се появи пред него.
— Госпожа Дюк ще ви приеме, сър. Мога ли да взема палтото ви?
— Да. Защо не? — сви рамене Джино.
— Последвайте ме, моля.
Последва иконома по петите. Прекосиха мраморния вестибюл, изкачиха мраморното стълбище и влязоха в стая, която напомняше на кътче от джунглата. Икономът обяви пристигането на Джино и дискретно се оттегли.
Госпожа Дюк се бе изтегнала в бял плетен стол с висока облегалка, заобиколена от палми и папрати. Продължително го изгледа. Очите й бяха студени и надменни.
— Закъсняхте. Приемам посетители между единайсет и дванайсет, а сега е… — тя многозначително погледна часовника върху мраморната поставка над камината — …точно дванайсет и четирийсет и четири.
— Така ли? — нямаше да допусне да го изплаши. — к’во искаш да направя — да си тръгна или да остана?
— Предполагам, че е по-добре — след като вече сте тук — да останете.
— Исусе Боже! Ама че топъл прием!
Тя се усмихна. Ъгълчетата на тесните й устни се повдигнаха и сега лицето й изглеждаше очарователно. Той приближи важно до един стол.
— Седнете, господин Сантейнджело.
— Можеш да ме наричаш Джино.
— Оу, прекрасно.
Двамата предпазливо се оглеждаха.
Тя изглеждаше по-стара, отколкото на притулената светлина в „Дебелия Лари“, но беше изумително привлекателна в късата си бяла права пола и дългите крака в копринени чорапи, които той си представи обвити около него. И тези любопитни зърна, които напираха под фината блуза, сякаш искаха да видят всичко.
— Хей — бързо каза той, — нали искаше да ме видиш за някакъв бизнес?
Тя утвърдително кимна, учудена кой, по дяволите, беше избрал нелепите дрехи, с които беше облечен. Но те не променяха факта, че той е много привлекателен млад мъж.
— Да, господин Сантейнджело…
— Джино! — прекъсна я той.
— Джино. Да, помислих, че можем да работим заедно — кръстоса крака.
Очите на Джино проследиха движението.
Тя улови погледа му и въпросително вдигна вежди. Той продължи неотстъпно да гледа кръстосаните й крака.
Тя свали крака си и предложи:
— Чай, господин Сан… Джино?
— Даа.
Тя посегна към звънчето върху масата до нея и го разклати. Я виж ти! Забавляваше се, истински се забавляваше. Тя, Клемънтайн Дюк, трийсет и седем годишна, вряла и кипяла светска дама, лъвицата на хайлайфа, омъжена за милиардер, седи тук като омагьосана от някакъв уличен хлапак.
Пресвета Дево! Дали имаше и деветнайсет-двайсет години?
През изминалите седмици образът му не излизаше от главата й. И през деня, и през нощта… Всяка вечер отиваше в „Дебелия Лари“ с надеждата да се срещнат отново… случайно. Но дяволският хлапак никога не беше там. Накрая преглътна гордостта си и поръча на Дебелия Лари да му предаде да й се обади. Беше попитала тогава, между другото:
— С какъв бизнес се занимава той?
— Нелегални доставки на алкохол — каза й истината Лари.
Добра новина. Наистина заедно щяха да свършат добра работа.
— Как е твоята годеница? — сега тя вежливо попита Джино.
— Добре е, защо?
— Просто се питах кога ще ходиш в Сан Франциско.
Той неловко се размърда в стола.
— Скоро няма да е. Тук имам много работа, пък и аз… ъ-ъ… отложих сватбата.
Клемънтайн кимна.
— Правилно, още си много млад да се жениш.
— Така ли мислиш?
— Разбира се. Сигурно не си повече от…
— Двайсет и две — избърза той. А ти?
— Оу!
Ама че въпрос! Тя почувства, че се изчервява.
— Един джентълмен никога не пита за възрастта на дамата.
— Тъй ли? Но аз никога не съм твърдял, че съм джентълмен.
Не й беше много лесно да възвърне самообладанието си.
— Но може би трябва да опиташ да се държиш като такъв.
— Така ли? И защо?
От неудобното положение я спаси икономът, който се появи със сребърен поднос. Постави го внимателно на масичката до госпожа Дюк.
— Дейвис ме помоли да ви напомня, мадам, че имате уговорка за обяд в един и петнайсет — важно изрече той.
— Благодаря ти, Скот.
Икономът се оттегли. Клемънтайн се изви в стола и започна да налива чая.
— Бих ти предложила нещо по-силно… — започна тя, после неочаквано попита: — Всъщност нали точно с такъв бизнес се занимаваш?