Той кимна. Исусе Боже! Отиваше на парти с куп важни клечки. Той! Джино Сантейнджело.
— Между другото — продължи тя, — облеклото е официално. Имаш смокинг, нали?
Отново кимна. Смокинг ли? Дори не знаеше какво е това.
Тя се усмихна.
— До събота тогава — леко смръщи патрицианския си нос. — Не надушваш ли… нещо неприятно?
— Даа. Кучешко лайно — той се ухили. — Настъпих го на улицата, близо до къщата. Ей, ама ти да не си помисли, че аз…
— Не, разбира се, че не — изглеждаше истински смутена. — Помислих, че Скот е наторил растенията с някакъв пресен… химикал.
Той се ухили още по-широко.
— Не е Скот. Това е кучешко лайно. Но нали знаеш какво се казва в такива случаи — свойски й намигна. — Ако настъпиш лайно, това е за късмет. Май е добър знак за нас двамата, нали, мадам Ди? — нарече я само с първата буква от фамилията й, сякаш с това интимно обръщение скрепи съюза им.
— Наричай ме Клемънтайн — тя от своя страна потвърди тандема.
— Добре. Защо не.
Джино с наперена походка се приближи към Алдо, който го чакаше на уговорената среща.
— Чу ли за пожара? — пресрещна го Алдо.
— Къде.
— У Като. Цялото му семейство изгоряло.
В първия миг Джино не повярва на ушите си.
— Какво? — извика той.
— Наистина. Не могли да се измъкнат. Само Като и старецът му оцелели, защото не са били вътре, били излезли с камиона да събират боклука. Ужасно, нали?
— Видя ли Като?
— Не още.
— Давай, отиваме там — Джино тръгна с бърза крачка надолу по улицата, но пред очите му беше Като. Не беше виждал момчето почти година, но какво значение имаше това, когато му се е случило такова нещастие.
Пожарните коли бяха все още на улицата пред димящата сграда. По покрития с изпотрошени стъкла тротоар течеше вода. По входовете на блоковете наоколо бяха насядали хора, облечени в нощници и пижами. Жените тихо плачеха, мъжете се суетяха в безплодни усилия да ги утешат.
Джино пъхна ръце дълбоко в джобовете на палтото си от камилска вълна. Огледа се да види Като.
— Господин Сантейнджело. Ей, господин Сантейнджело…
Едновременно с възбудения глас някой го подръпна за ръкава. Джино се обърна и видя Джейкъб Коен, хлапака, с когото си бе имал работа заради господин Пуласки.
— Какво има? — отдръпна се от вкопчената в палтото му ръка.
— Трябваше да видиш пламъците! — вдигна към него почернялото си от сажди лице Джейкъб. — Издигаха се до небето, помислих си, че целият град гори.
— Ти как успя да се измъкнеш?
— Скочих от прозореца.
— А вашите?
— Всички изгоряха.
Момчето не изглеждаше съкрушено от загубата. Почеса се по носа.
— Другата седмица ставам на петнайсет. Не искам да ме изпращат в някой скапан приют. Мога сам да се грижа за себе си.
Джино тежко въздъхна. Хлапето му напомни за самия него на същата възраст. Беше остро като бръснач.
— Какво искаш, Джейкъб?
— Петдесет долара. Ще ми стигнат да се разкарам оттук и да си наема стая. Сам ще се оправя. Никой не ми трябва.
— Пак ще те намерят и ще те приберат. Ще те пуснат, когато станеш на шестнайсет.
— Айде стига де, господин Сантейнджело. Познаваме се, не съм за разни приюти и училища… Тия пари ти ги искам като заем. Дай ми ги и няма да съжаляваш. След два месеца ще си ги получиш с лихвите.
Джино се намръщи.
— Виж…
Джейкъб сериозно го изгледа.
— Господин Сантейнджело, аз съм едно добро еврейско момче. Никога няма да те измамя!
Джино бръкна в джоба си, напипа пачката с долари и отброи пет двайсетачки.
— Ето ти сто. И ти давам шест месеца. Не забравяй лихвата.
Джейкъб не можеше да повярва на късмета си. Грабна парите и тъкмо щеше да хукне нанякъде, когато Джино го попита:
— Познаваш ли семейство Бонино?
— Да, разбира се.
— Виждал ли си Като?
— Да. На неговия старец му стана нещо на сърцето, когато чу за станалото. Откараха го в болницата. И Като отиде там.
Джино извади още двайсет долара и мушна банкнотата под колана на панталона му.
— Това е за теб, без лихва.
— Страхотен си, благодаря!
И издимя нанякъде. Джино го проследи с поглед. Запита се какво ли ще стане с хлапето. Но това не беше негов проблем. Обърна се и тръгна към болницата.
Синди скучаеше. Беше изчистила и подредила малкия апартамент. Е, не съвсем, но пък да не му беше прислужница? Отдели доста време да се възхищава на образа си в огледалото. Беше облякла купения вчера тоалет.
Хареса се. Изобщо не страдаше от излишна скромност. Беше много красива. Мъжете я харесваха. Без никакви усилия от нейна страна. Достатъчно беше да им се покаже. Големи, детински сини очи. Нацупени устенца като току-що цъфнала розова пъпка. Щръкнали напред предизвикателни цици. И хоп! — всички си лепят очите по нея и й подсвиркват.