Мъжете са истински тъпанари. Момичетата са умните.
Синди знаеше едно-две неща за живота.
Направи пирует пред огледалото и реши, че трябва да стане филмова звезда. Беше по-красива от повечето от тях.
Омръзна й да се занимава с образа си. Тръшна се на леглото. Да, нямаше да е лошо да играе шпионка, жената-вамп, изкусителката… Щеше да скача от едно топло легло в друго. Е, в цялата работа се включваше и чукане, разбира се. Изсмя се високо. Ох, от всичко най-много й харесваше да прави любов.
Усети, че се възбужда. Прекрасно, топло и горещо усещане. Сладката тръпка започваше от пръстите на краката и си проправяше път нагоре — чак до връхчетата на накъдрената й коса. Пъхна ръката си между бедрата и усещането се засили.
Знаеше какво й се иска. Знаеше и как да го постигне. Освен всичко беше сама и никой нямаше да й пречи. Докато живееше с Пинки, сама се беше задоволявала — нещо като ежедневен ритуал. Този мръсник никога не се замисли за чувствата й. Изваждаше го и й го начукваше.
Тя се захили. Леки тръпки преминаха през тялото й. Бързо започна да сваля дрехите си. За миг й се прииска Джино да е при нея. Най-добрият ебач, който познаваше. Наистина знаеше как да използва всяко едно нещо, с което природата го беше надарила.
Но къде беше Джино? Глупакът му с глупак. Тя сега имаше нужда от него. Досега не й се беше случвало да се заиграва със себе си, откакто живееха заедно.
Сега пъхна и другата ръка между бедрата си. После спря да мисли за Пинки и за Джино, за всичките им приятелчета загубеняци. На кого пък толкова са притрябвали тези мъже?! Глупаци с глупаци!
Джино видя Като, който излизаше от болницата и се втурна към него. Разтвори ръце да го прегърне, но момчето го отблъсна.
— Какво има? — попита Джино. — Баща ти?…
Лицето на Като представляваше маска.
— Умря — някак механично каза той.
— Умря? — повтори Джино, все още не можеше да повярва. — Та твоят старец беше як като вол.
Като го заобиколи и бързо тръгна по улицата. Джино го догони и закрачи до него. Не знаеше какво да му каже.
Представляваха странна двойка. Като — висок, слаб, с кърпени дънки и овехтяло сетре. И Джино — изтупан по последна мода, със скъпо палто.
— Какво ще правиш? — попита приятеля си той.
Като продължи да крачи забързано, без да му отговори.
— Ей, имаш ли пари? — още докато задаваше въпроса си, осъзна, че е изтърсил пълна глупост. Като и пари? Та нали работеше с боклукчийския камион. Исусе Боже! От него се разнасяше познатата воня. — Виж к’во, що не ми дойдеш на гости. Имам чудесен малък апартамент по в центъра.
Като отрицателно поклати глава.
— Хайде, Като. Няма къде другаде да отидеш.
— Ти пък откъде знаеш имам ли, или нямам? — рязко реагира Като. — Не сме се виждали от месеци. Ти изобщо наясно ли си с мен?
— Приятели сме… — започна Джино.
— Приятели?! Лайна! Приятел ти е Пинки, нали с него се движиш. Ти не си ми приятел.
— Скъсах с Пинки. Беше прав за него.
— Да бе, сега сигурно си намерил друг като него да ти работи. Наемен убиец.
Джино се засмя.
— Наемен убиец ли? Приказваш с гъза си.
— Оня, дето сестра ми щеше да се жени за него, беше застрелян от банда, която внася в града нелегален алкохол. Няма значение дали е твоята, или друга. Всички сте еднакви. Не искам нищо от вас.
Джино се засегна.
— Виж… — започна той.
— И ти имаш пистолет, нали? Носиш го под тузарското си скъпо палто…
— Имам, да. Но никога не съм го използвал… — но в същия миг си спомни, че не е така. Чикаго! Но защо, по дяволите, да се опитва да обяснява на Като? Откъде-накъде! — Исусе Боже! — ядно възкликна той. — Дойдох да те намеря, защото чух какво се е случило. А не за шибаните ти обиди. Мислех, че сме приятели, истински приятели. Повече няма да ти досаждам! — спря, вдигна яката на палтото си, приглади косата си и тръгна в обратна посока.
— Хей, Джино… извинявай — Като го настигна. — Благодаря ти, че дойде да ме потърсиш.
Спряха на улицата. Застанаха един срещу друг. Лице в лице.
— Е, добре… — Джино ритна едно въргалящо се на тротоара паве. — Какво ще правиш?
— Ще се кача на влака и ще се махна оттук. Ще сляза на първата спирка… Където и да е.
— Трябват ли ти пари?
— Не — Като потупа джоба си. — Тия, дето ги имам, са ми достатъчни.
Имаше точно петдесет долара и двайсет и два цента.
— Не мога ли да направя нещо за теб?
— Е, има нещо…
— Казвай!
— Ако можеш да уредиш да ги погребат прилично…