Ти си сметаната в моето кафе…
Изведнъж в стаята влетя Люсил. Тя тръшна вратата зад гърба си.
— Виж какво става с теб! — гневно каза тя. — Не разбираш ли какво правят с теб?
— Какво? — отнесено попита Кери и продължи да танцува.
Люсил огледа напрегнато стаята.
— Трябва да се махнеш оттук — прошепна настойчиво тя. — Те имат намерение да се… отърват от теб.
Кери безгрижно се засмя.
— Люсил! Почакай да видиш с теб какво ще направят, когато кажа на Уайтджак какви ги разправяш!
— Е, само се шегувам — Люсил отстъпи назад и толкова силно прехапа долната си устна, че й потече кръв.
— Да, да… — Кери клатеше глава, много доволна, че е изплашила до смърт малката Люсил.
— Ама наистина — потвърди Люсил и лицето й се разкриви в измъчена усмивка. Беше уплашена. Не знаеше какво да предприеме. Бе дочула Доли и Уайтджак да кроят планове как да премахнат Кери. Случайно. Беше до вратата на кухнята и беше чула разговора им. Но какво можеше тя да направи? Само ако разберяха, че ги е чула, да не говорим пък, че е споделила чутото, застрашаваше и нейния живот.
— Отиваме на парти — изтананика Кери. — Нали е забавно, а? — започна да се кикоти и се свлече на пода.
— Искаш ли да ти среша косата? — предложи Люсил, очите й бяха пълни със сълзи.
— Ох, прекрасно, прекрасно…
Люсил взе четката за коса и започна да разресва косата й.
Джино направо летеше със стария „Форд“ с форсиран мотор. Все се канеше да си купи нова кола, но така и не го направи — беше привързан към форда. Може и да беше стар, но беше „Форд“. Натискаше газта до дупка през целия път до Уестчестър. Ако госпожа Дюк не харесаше колата му, това си беше за нейна сметка.
Беше очаквал разкошна къща, разбира се, но гледката, която се разкри пред очите му, надмина всичките му очаквания. Разположена сред шейсет акра тучна земя, къщата светеше като царски палат от приказките.
Влезе с колата през портите от ковано желязо и продължи по алеята към грейналите светлини, които сочеха пътя му. Отляво и отдясно отминаваше спрели автомобили от най-реномираните марки. Блестящи „Ролс-Ройс“ достолепно стояха до лъскави чуждестранни открити спортни коли. Сребрист „Дюзенберг“ с бели джанти, няколко „Пиърс-Ароу“, фордове и един черно-бял „Мерцедес Бенц“, за който Джино беше готов на убийство.
На кого му беше притрябвало партито? На Джино му стигаше да се размотава и да разглежда колите.
Паркира форда, слезе и тръгна към къщата.
Клемънтайн Дюк умееше да посреща гости. Знаеше как да накара хората да се отпуснат и да се чувстват като у дома си. Къщата беше пълна с цветя, най-различни деликатеси, прекрасна мебелировка и дискретна, обучена прислуга.
Предлагаше алкохол от най-добро качество, което се разминаваше с казаното пред Джино, вносни пури за мъжете и специално правени шоколади и бонбони за жените.
Канеше различни хора, но всички бяха представители на елита — филмови звезди, политици, писатели, джаз-музиканти. И всички те се забавляваха непринудено. Веселяха се. На нейните партита често се слагаше началото на нови любовни истории.
Но това, което истински правеше партитата на Клемънтайн незаменими, беше изненадата. Никой не знаеше какво го очаква. Да се къпят голи в огромния мраморен басейн? Състезание по чарлстон? Нов филм, предназначен за избран кръг зрители? Изпълнения на джаз-състави на живо? Клемънтайн беше непресъхващ извор на най-неочаквани хрумвания.
— Каква изненада имаш за нас тази вечер, Клемънтайн, скъпа? — усмихнато попита една от приятелките й.
— Имай търпение, Естер, имай търпение. Ще видиш — загадъчно отговори Клемънтайн.
Естер плесна с пухкавите си ръчички, отрупани с пръстени, големите й гърди се люшнаха под прозрачния шифон на роклята й — нетърпеливи, очакващи.
— Но ще е нещо много палаво, нали? О, цялата тръпна в очакване! — тя се ухили похотливо и разкри грозните си зъби, един от които стърчеше напред. — И кога ще е изненадата?
— Скоро, скоро — промърмори раздразнено Клемънтайн, която нетърпеливо очакваше появата на Джино.
— Не разбирам само защо трябваше да приемем това парти и да бием толкова път извън града — мърмореше недоволна Доли. — Не е същото като да си завъртим задниците в града.
Тя седеше на предната седалка до Уайтджак в белия „Олдсмобил“, който той караше.
— Май-йната му, жено! — процеди през зъби той. — Ще престанеш ли да ми дуднеш на главата? Обясних ти сто пъти, че това е специално шоу. Парти на много важни клечки. Поканата да участваме е страхотен успех за нас. Пък и цената си я бива.
— Да бе, да — продължи да недоволства тя. — А какво ще стане, ако на някоя от тези важни клечки хрумне да се поразрови малко?