— Знаех какви са. Но мислех, че са добри стрийптизьорки. Казаха ми, че изпълнението им било уникално. Толкова съм… объркана. Ще стана за смях!
— Дрън-дрън.
Тя се вкопчи в ръката му.
— Точно това харесвам в теб. Ти си прям и честен — зелените й очи отново му изпратиха своите послания, на които той вече имаше кураж да отговори.
— Клемънтайн… — започна Джино.
Прекъсна го гръмогласно зададен въпрос.
— Къде е мойта сестричка?
Първо се появи гола като билярдна топка глава, после и самият Уайтджак, следван от Доли, Люсил и Скот, който завършваше шествието.
Джино препречи пътя им към стаята за гости.
— Тя твоя сестра ли е? — попита той сурово и огледа огромния негър от главата до петите. За миг не се усъмни какъв е всъщност.
— Ами да — избухна Уайтджак, — искам да я видя.
— В момента при нея е лекарят, господин… — проточи Клемънтайн, като завърши с въпросителна интонация.
Уайтджак не си направи труда дори да я погледне.
— Не й трябва никакъв лекар — безцеремонно заяви той. — Тя така си припада понякога. Няма нищо опасно — и се опита да мине покрай Джино.
— Госпожа Дюк каза — гласът на Джино режеше като лед, — че лекарят е при нея. Трябва да изчакате.
Погледите им се приковаха един в друг. Уайтджак сви рамене.
— Добре де, к’во толкова. Само че си е губене на време… Ще я отнесем до колата, ще си я откараме у дома при мама и след някой и друг час ще бъде отново бодра и весела.
— Сигурно — каза Джино, — готова за поредното представление.
— А? — измуча Уайтджак.
Доли го избута настрана и предложи:
— Само да видя как е… ще взема и нашите неща, които са вътре, а утре можем да се дойдем и да я вземем, а?
Джино кимна в знак на съгласие. Тази дебела жена беше доста оправна. Беше надушила опасността и искаше да се разкарат по най-бързия начин.
— Не можете да я оставите тук! — възкликна Клемънтайн.
Джино я погледна изненадан.
— Защо не? — попита той. — Ако момичето не е в състояние да пътува, на улицата ли ще я изхвърлиш?
— Но нали брат й иска да я отведе вкъщи.
— Брат й ли? Дрънканици!
Уайтджак заплашително се надвеси над него.
— Не знам кой си, но…
Доли бързо го сграбчи за ръката, за да го спре.
— Ще почакаме в колата. Не искам никакви разправии… — тя се отказа от намерението да влезе в стаята.
После повлече Уайтджак надолу по стълбището. Люсил ги последва, а след нея тръгна Скот — да се увери, че наистина си тръгват.
Клемънтайн беше объркана.
— Какво става, Джино?
— Ще се разкарат. Бързо!
— Защо?
— Ами защото всеки миг твоят приятел, лекарят, ще вдигна пушилка до бога — за това, че е натъпкана с наркотици, за това, че сигурно е непълнолетна и още куп неща, за които могат да ги тикнат в пандиза.
— Натъпкана с наркотици?
— И още как.
— Собствената си сестра?
— Ама ти да не би да падаш от небето, Клемънтайн. Каква сестра му е тя? Колкото аз съм ти брат.
За миг тя загуби дар слово.
— А, сега разбирам.
Останаха да чакат пред вратата. Не разговаряха, докато не се появи лекарят.
— Момичето е наркоманка — категорично заяви той. — Взела е свръхдоза. Ще трябва да я откараме в болница. Незабавно.
— Ох, не! — изстена Клемънтайн. — Някой да доведе Осуалд. Той ще знае как да постъпи.
— И аз мисля, че знам — каза Джино. — Просто извикай по-бързо линейка.
— Не можем да си го позволим, не разбираш ли? Знаеш ли какво ще стане, като се разчуе? „Момиче едва не умира от свръхдоза наркотици по време на сенаторско парти“. Невъзможно.
Джино кимна. Тя имаше своите основания.
— Вижте — каза лекарят притеснено, — момичето е много зле. Трябва да бъде настанено в болница.
— Аз ще я закарам — реши Джино.
— Но тогава няма ли да си помислят, че ти имаш нещо общо с нейното състояние? — попита Клемънтайн.
— Остави ме аз да се безпокоя за това — отговори той. — Хайде, нека я пренесем в моята кола.
— Благодаря ти — прошепна Клемънтайн. — Взел си решение, за което никога няма да съжаляваш!
Сряда, 13 юли 1977
Ню Йорк и Филаделфия
— Мисля, че халюцинирам — изстена Лъки. — Или е така, или съвсем съм откачила. Продължава да ми се привижда едно огромно разкошно легло и чаша студен портокалов сок — тя се разходи из асансьора. — Задникът ми се е схванал и страхотно ме боли. А твоят?
Стивън не й отговори.
— Чудесно, благодаря! — имитира гласа му Лъки. — Разбира се, че е така! Задникът ти май е от камък. Не дай си Боже ти да се оплачеш — и зачака да й каже нещо.
Той не го направи.
— Чудя се — продължи тя — дали няма да пипна някоя болест… болежки в асансьор например… нали знаеш, като болежки в гърба от дълго лежане или нещо подобно.