Сенатор Дюк узакони парите на Джино. Изпълни обещанието си. Взе веднъж няколко хиляди долара, после още няколко хиляди… И ги инвестира в сигурни акции.
С Джино не му беше лесно. Той обичаше парите в брой — в банковия сейф, откъдето винаги можеше да си ги вземе.
— Довери се на Осуалд — бе настояла Клемънтайн. — Той ще те направи богат.
Постепенно, докато виждаше от страниците на „Уолстрийт Джърнъл“, че парите му се удвояват и утрояват, той започна да й вярва. И когато през пролетта на двайсет и девета Осуалд настоя да продаде акциите си и да реинвестира сумите в чужбина, той веднага се съгласи.
В началото, когато видя, че продадените му акции увеличават стойността си, той се разгневи.
— По дяволите! — избухна той. — Защо трябваше да ги продаваш!
— Почакай и ще видиш! — кратко му отговори сенаторът.
И пред очите на всички на двайсет и девет октомври двайсет и девета година Фондовата борса и пазарът на акции се сринаха и повлякоха със себе си много хора и техните съдби. Този крах постави началото на Голямата депресия в Америка.
Само че тя не засегна Джино.
От този ден Джино безпрекословно правеше това, което го съветваше сенаторът Дюк. Разбира се, той от своя страна му се отплащаше с услуги, които изникваха в хода на приятелството между двамата. Не бяха нещо сериозно. Сенаторът поставяше леко ръка върху рамото му и казваше.
— Гледай да се справиш сам, момчето ми.
И Джино се справяше.
Наистина, какви услуги само! Бяха най-разнообразни. От сплашване на млад чернокож джаз-музикат със загуба на топките, ако отново се опита да установи контакт със сенатора до предупреждение на незначителен репортер на малък вестник, който искаше да публикува статия, неудобна за сенатора.
Услугите бяха толкова незначителни и се искаха толкова рядко, че Джино дори не се замисляше. Не възразяваше и с готовност изпълняваше това, което по-възрастният мъж го караше да прави. В края на краищата Джино чукаше жена му и благодарение на него правеше пари. Какво повече можеше да иска?
Енцо Бонати се бе преместил в Ню Йорк точно навреме. С рухването на Фондовата борса и пазара на акции и последвалите ги паника и страх разцветът от двайсетте години отиваше към своя край. Парите, които някога бяха в изобилие, сега се оказаха кът. И заведенията, в които се продаваше нелегално внесен алкохол, спуснаха кепенците в целия град. В резултат на тази стагнация избухнаха продължителни кървави разправи между гангстерските банди. Настъпи ерата на гангстерските войни, каквито не бяха виждани досега. Нямаха достатъчно пари, за да преместят на друго място бизнеса си, затова с нокти и зъби бранеха териториите си.
Основната война се водеше между двама гангстерски босове от старата школа. Бяха известни като Мустакатите любимци — Джузепе Джо, кръстник Мазерия и Салваторе Маранцано.
Младоците Лъки Лучано, Енцо Бонати, Вито Дженовезе и Франк Костело стояха настрана и се надяваха двамата мъже да се ликвидират взаимно.
Джино беше още по встрани от тях. Беше дясната ръка на Енцо, а по-късно стана негов съдружник.
Войната между Мазерия и Маранцано, така наречената Кастеламарезе, продължи години и накрая завърши с убийството на Мазерия през април трийсет и първа. Няколко месеца по-късно беше убит и Маранцано.
След отстраняването на старите Мустакати любимци Лъки Лучано беше готов да поеме нещата в свои ръце. До него застанаха неговите приятели и съдружници.
Лучано искаше да внесе промени в организираната престъпност и да образува общонационален синдикат, който да функционира като единен организъм — спокойно и без сътресения. Той създаде нещо като съвет от гангстери и се назначи за негов председател. Но доста мъчително се съгласи всички членове да имат право на глас. На равен глас.
Джино стана член на съвета. Харесваше му как действа Лучано. Възхищаваше се на силата, на хитростта и на умната му глава, която наистина разбираше от бизнеса. Не му харесваше единствено същността на Лъки.
— Той е убиец — каза един ден Клемънтайн на Джино. — Той организира убийството на Мазерия. Обядваше на една маса с него, стана и отиде до тоалетната, а през това време наети от него убийци влязоха в ресторанта и заклаха стария беззащитен мъж. Мястото му е в затвора. Не искам да идва повече на моите партита.
Джино не се сдържа и се усмихна. Преценката на Клемънтайн и отношението й към замесените в убийството се свеждаше до това да ги кани или не на своите партита. Въпреки това той ценеше времето, прекарано в разговори с нея. За една женска тя наистина знаеше много неща. Научаваше толкова много от Клемънтайн. Но още повече — от нейния съпруг.