Щом парите бяха отпуснати, строежът започна бързо. Крайният резултат — лабораторията „Уайлдфайър“ беше построена през 1966 година във Флетрок, Невада. Проекта направиха конструктори-корабостроители от корабната компания „Дженеръл Дайнамикс“. Тази компания имаше значителен опит при конструирането на жилищните помещения за персонала на атомните подводници, където хората трябваше да работят и живеят продължително време.
По план лабораторията представляваше конична структура на пет етажа. Всеки етаж беше кръгъл, а в средата му се преплитаха кабели, тръбопроводи и лифтове. Всеки следващ етаж беше по-стерилен от предишния. Първият не беше стерилен, вторият беше средно стерилен, третият — по-стерилен и т.н. Преминаването от един етаж на друг не можеше да става свободно. Всеки човек трябваше да премине през обеззаразителни и карантинни процедури.
След като завършиха лабораторията, оставаше само да се състави екипът „Уайлдфайър“ — групата учени, които щяха да изследват всеки нов организъм. След продължителни проучвания на възможните кандидати бяха избрани пет души, включително и самият Джеръми Стоун. Тези пет човека трябваше да бъдат готови за незабавна мобилизация в случай на биологична тревога.
Не минаха и две години от писмото му до президента, и Стоун можеше с пълно право да каже, че „неговата страна вече е способна да се справи с всеки непознат биологически враг“. Той си даваше вид, че е много поласкан от бързия отговор на Вашингтон и предоставената му възможност да осъществи веднага предложението си, а споделяше с приятели, че му се струва доста странна готовността, с която Вашингтон се съгласи да изпълни плановете му.
Стоун не би могъл да знае причината за нетърпението на Вашингтон или за истинската загриженост на много от правителствените кръгове. До вечерта, в която напусна гостите си и потегли със синята военна кола, той нямаше и понятие за проекта „Скууп“.
— Нямаме никакъв по-бърз начин, сър — поясни военният.
Стоун се качи в самолета, смутен от абсурдността на положението — беше Боинг 727. Озова се сам всред дълги редове от празни седалки.
— Ако предпочитате първа класа — предложи военният с лека усмивка. — На нас ни е все едно.
След миг той изчезна. На негово място не дойде стюардеса, а намръщен военен полицай с пистолет на бедрото, който застана до вратата. Запалиха моторите и те тихо завиха в нощта.
Стоун се облегна назад и се зачете в папката с проекта „Скууп“, която лежеше на коленете му. Страшно го заинтригува. Прочете я бързо, толкова бързо, че полицаят помисли, че само я прелиства. Всъщност обаче Стоун четеше всяка дума.
Програмата „Скууп“ беше рожба на генерал-майор Томас Спаркс, шеф на Управлението за химично и биологично оръжие при медицинската служба на американската армия. Спаркс ръководеше изследванията на този вид оръжие, които се извършваха във Форт Детрик, щата Мериленд; Харли, щата Индиана; Дъгуей, щата Юта. Стоун го беше виждал един-два пъти. Правеше впечатление на кротък човек, с два чифта очила на носа, във всеки случай никога не можеше да се предположи, че се занимава с такава работа.
Като четеше нататък, Стоун научи, че договорът за разработката на спътниците „Скууп“ е сключен с лабораторията за реактивни двигатели при Калифорнийския технологически институт в Пасадена през 1963 г.
Целта на програмата „Скууп“, се казваше в материала, е събирането на всякакъв вид организми в „близкия космос“, т.е. в горните слоеве на атмосферата. Всъщност това беше военен проект, но финансиран чрез Националното управление по аеронавтика и космически изследвания (НАСА), което се смяташе за гражданско учреждение. Фактически НАСА беше правителствено учреждение със сериозни военни цели. През 1963 година 43% от неговите контрактации бяха секретни.