— За Невада. Опитай се да четеш по пътя, защото когато пристигнем, ще имаме много работа.
— А другите?
Ливит погледна часовника си.
— Кърк има остра атака на апендисит и е в болница. А останалите вече започнаха работа. Сега летят с хеликоптер над Пидмонт, щата Аризона.
— Никога не съм чувал за такова място — учуди се Хол.
— Никой не беше чувал — отвърна Ливит, — поне досега.
VI. ПИДМОНТ
В 9.59 часа сутринта един реактивен хеликоптер К-4 се издигна от бетонната площадка при свръхсекретния хангар МSH-9 и взе курс на изток към Аризона.
Решението да отлети от МSH беше взето от майор Манчек, който се погрижи скафандрите да не привлекат ничие внимание. Работата беше там, че в хеликоптера имаше трима души — пилотът и двама учени, облечени в прозрачни надуваеми костюми, в които приличаха на тлъсти марсианци или, както се изрази един от работниците в хангара, "на рекламни балони марка „Мейси“.
Когато хеликоптерът се издигна в ясното утринно небе, двамата пътници се спогледаха. Единият от тях беше Джеръми Стоун, а другият Чарлз Бъртън. И двамата бяха пристигнали във Вандънбърг само преди няколко часа — Стоун от Станфорд, а Бъртън от Бейлърския университет в Хюстън.
Бъртън беше на петдесет и четири години и се занимаваше с патология. Беше професор в Бейлърския медицински факултет и консултант към Центъра за управляеми космически полети на НАСА в Хюстън. Неговата изследователска дейност в Бетезда беше посветена на въздействието на бактериите върху тъканите на човешкото тяло.
Една от особеностите на научното развитие е, че такава жизненоважна област бе останала, неизвестно защо, фактически недокосната, когато Бъртън й се посвети. Макар и хората да знаеха, че болестите се причиняват от микробите още от 1840 година, когато Хенле създаде своята хипотеза, до средата на двадесетия век не беше известно защо и как бактериите нанасят своите поражения. Механизмът беше още непознат.
Бъртън започна изследванията си, както повечето от своите колеги, с Diplococcus pneumoniae, причинителите на пневмонията. Към пневмококите се проявяваше голям интерес до откриването на пеницилина през четиридесетте години. След това и интересът, и субсидиите в тази област се изпариха. Бъртън се пренасочи към Staphylococcus aureus — един разпространен кожен патоген, причинител на пъпки и циреи. Когато започна тези изследвания, всички го гледаха с насмешка: стафилококите, както и пневмококите, бяха силно чувствителни към пеницилина. Съмняваха се, че Бъртън някога ще има достатъчно средства, за да продължи изследванията си.
В продължение на пет години те бяха прави. Парите не стигаха и Бъртън често трябваше да ходи при фондации и филантропи да моли за средства. Той обаче беше упорит, търпеливо изследваше стените на клетъчната обвивка, от която всъщност зависеше реакцията на окръжаващата тъкан, и откри половин дузина токсини, отделяни от бактерията, с които тя рушеше тъканта, разпространяваше инфекцията и унищожаваше червените кръвни телца.
И изведнъж, през 1950 година първият устойчив на пеницилин бацил беше открит. Той причиняваше странна смърт, най-често от абсцес в мозъка. Чак на другата сутрин, след като направи своето откритие, Бъртън разбра, че то всъщност има огромно значение. Десетки лаборатории из цялата страна започнаха да изследват стафилококите, това стана истинска „златна мина“. За една година неговите приходи се увеличиха от шест хиляди на триста хиляди долара годишно. Скоро след това той стана професор по патология.
Като си мислеше за миналото, Бъртън не изпитваше кой знае каква гордост от онова, което бе свършил. Той знаеше много добре, че всичко все пак е късмет. Просто така се бе случило, че в най-подходящия момент и на най-подходящото място се бе занимавал точно с каквото е трябвало.
Чудеше се какво ли може да означава това негово пътуване с хеликоптера.
Джеръми седеше срещу него и се опитваше да скрие неприязънта, която изпитваше към външния му вид. Под пластмасовия костюм Бъртън носеше мръсна спортна риза с петно на левия джоб, панталоните му бяха изтъркани и омачкани. Стоун имаше чувството, че дори косата му е рошава и мазна.
Той гледаше втренчено през прозореца, като се опитваше да мисли за друго.
— Петдесет души са умрели в продължение на осем часа след приземяването на „Скууп VII“. Въпросът е как се разпространява инфекцията.
— Предполагам по въздуха — каза Бъртън.
— Да. Може би.
— Всички смъртни случаи са, изглежда, в непосредствена близост до града — продължи Бъртън. — Има ли някакви сведения за смъртни случаи по-далече?