Стоун поклати отрицателно глава.
— Помолих военните да се занимаят с този въпрос. Те проверяват заедно с пътния патрул, но досега няма такива сведения.
— А вятър?
— За щастие, миналата вечер вятърът е бил лек, петнадесет километра в час. Духал е постоянно от юг и към полунощ е спрял. Доста необикновено за това време на годината, както ми казаха.
— За наше щастие.
— Да — кимна Стоун, — и за друго имаме късмет. Няма никакво важно населено място в радиус от почти сто и осемдесет километра. На север е Лас Вегас, на запад — Сан Бернардино, а на изток — Финикс. Няма да е добре, ако заразата стигне до някое от тях.
— Докато няма вятър, може би ще успеем.
— Може би — съгласи се Стоун.
През следващия половин час двамата мъже обсъждаха възможните посоки за разпространение на заразата, като използваха куп работни карти, приготвени за една нощ от компютърния център в базата Вандънбърг. На тях се нанасяха комплексни анализи на географските фактори — в дадения случай те бяха контурни модели на югозападната част на САЩ с указани посоки на ветровете.
После преминаха към друг въпрос: за колко време е настъпила смъртта. И двамата бяха слушали записа от фургона. Съгласиха се, че всички в Пидмонт, изглежда, са умрели бързо.
— Дори ако прережеш гърлото на човек с бръснач — каза Бъртън, — смъртта не може да настъпи толкова бързо, както тук. Като се разрежат сънните артерии и шийните вени, минават от десет до четиридесет секунди, докато човек изпадне в безсъзнание, и почти минута, докато умре.
— А в Пидмонт, изглежда, всичко е станало за секунда-две.
Бъртън сви рамене.
— Може би травма или удар в главата — предположи той.
— Да, а може и газ с нервно-паралитично въздействие.
— И това е съвсем възможно.
— Или такъв газ, или нещо твърде сходно — каза Стоун. — Ако беше някакъв вид блокиране на ензимите, както например с арсеник или стрихнин — обикновено минават от петнадесет до тридесет секунди, а понякога и повече. Докато поразяването на нервната система, нервно-мускулните възли или мозъчната кора е много по-бързо. Почти мигновено.
— Ако това е някакъв бързодействащ газ, той трябва лесно да прониква в дробовете.
— Или в кожата — добави Бъртън. — Или през слизестите тъкани. През всякаква пореста повърхност.
Бъртън попипа пластмасовия си костюм.
— Ако наистина този газ е толкова леснопроникващ…
Стоун се подсмихна.
— Скоро ще разберем.
От микрофона се чу гласът на пилота:
— Господа, наближаваме Пидмонт. Чакаме вашите заповеди.
— Направете кръг, за да огледаме отгоре — нареди Стоун.
Въртолетът направи стръмен вираж. Двамата мъже погледнаха надолу към града. Лешоядите бяха дошли още през нощта и накацали на купчини около телата.
— Точно от това се и страхувах.
— Те могат да станат преносители на заразата — промълви Бъртън. — Ядат от заразените и разнасят микробите.
Стоун кимна, като не откъсваше поглед от прозореца.
— Какво да правим?
— Да ги отровим с газ — предложи Стоун. Включи микрофона и попита пилота: — Имаме ли газ?
— Да, сър.
— Направете още една обиколка и покрийте с него целия град.
— Да, сър.
Хеликоптерът се наклони и зави назад. Скоро двамата мъже не можеха да видят нищо под себе си от облака светлосин газ.
— Какъв е този газ?
— Хлоразин — отговори Стоун. — В малки дози поразява обмяната на веществата, а птиците имат ускорена обмяна. Те са съставени само от пера и мускули. Пулсът им е двадесет и един удара и много от тях поемат повече храна от собственото си тегло.
— Газът разрушава органичните съединения, така ли?
— Да. Веднага ще умрат.
Хеликоптерът направи още един кръг и забръмча на едно място. Постепенно облакът се разсея от лекия вятър, придвижвайки се на юг. Скоро отново можаха да видят земята. Стотици птици лежаха там. Някои още потреперваха конвулсивно с криле, други бяха вече мъртви.
Стоун се намръщи. Някъде в подсъзнанието му се мержелееше мисълта, че нещо беше забравил, нещо беше пренебрегнал. Някакъв факт, нещо от жизнено значение, нещо във връзка с тези птици, което непременно трябваше да се има предвид.
От микрофона се чу гласът на пилота:
— Сега какво ще наредите, сър?