Един треперещ раздразнен глас заговори:
— Вие май не сте бързали много, а? Но все пак добре, че накрая дойдохте. Имаме нужда от подкрепления. Сражението беше жестоко. Миналата нощ загубихме четиридесет процента от войниците, като превзехме височината, а двама офицери са тежко ранени. Лошо, много лошо. Ех, да беше дошъл поне Гари Купър. Трябват ни такива мъже, които направиха Америка силна. Не мога да ви обясня какво означават за мен тия гиганти от летящите чинии. Ето, те сега ни изгарят, газът покрива всичко. Хората умират, нямаме газови маски. Нито една, но аз няма да чакам. Ще направя каквото е необходимо. Съжалявам, че имам само един живот за родината.
Лентата продължаваше да се върти, но вече нямаше никакъв звук.
Бъртън я спря.
— И той е полудял — каза той, — всички са мръднали.
Стоун кимна.
— Някои са умрели моментално, а другите са полудели.
— И пак стигаме до същия основен въпрос — защо? Каква е разликата?
— Може би разликата е в имунитета. Някои са по-чувствителни към вируса от другите. У някои се пораждат защитни реакции поне за известно време.
— Спомняш ли си филма на летеца — оня човек с бели дрехи, който все още беше жив?
— Мислиш ли, че е още жив?
— Не, но се чудя — продължи Стоун, — ако някои хора са живели повече от другите, достатъчно дълго, че дори да издиктуват цяла реч на магнетофона, или да се обесят, тогава защо пък други да не живеят още по-дълго време. И защо тогава в този град да няма все още някой жив?
Точно в този момент те чуха плач.
Отначало им се стори, че е вятърът, толкова висок, тънък и пронизителен беше гласът. След това се ослушаха, първо с недоумение, после учудено. Плачът продължаваше, прекъсван от суха кашлица.
Изтичаха навън. Звукът едва се долавяше и беше трудно да се установи посоката му. Затичаха се нагоре по улицата. Той започна да се усилва. Това още повече ускори крачките им. И после изведнъж се загуби.
Двамата мъже се заковаха на място, затаиха дъх. Стояха по средата на горещата и безлюдна улица и се гледаха.
— И ние ли се побъркахме?
— Не — каза Стоун, — сигурен съм, че го чухме.
Почакаха. Няколко минути беше съвсем тихо. Бъртън погледна надолу по улицата към къщите, към фургона, спрял на пътя пред къщата на доктор Бенедикт.
Плачът започна отново, сега много силен и отчаян.
Мъжете се втурнаха напред.
Не беше далеч, през две къщи, от дясната страна. Мъж и жена лежаха отвън на тротоара, хванали се за гърдите. Заобиколиха ги бързо и влязоха в къщата. Плачът се усилваше и изпълваше празните стаи.
Качиха се бързо на горния етаж и влязоха в спалнята. Голямо двойно легло, неоправено. Тоалетка, огледало, шкаф в стената… детско креватче.
Те се надвесиха над него, дръпнаха пелените и видяха под тях едно зачервено нещастно бебенце. То спря за малко, докато огледа непознатите лица в пластмасови шлемове, после почна пак да вие.
— Изплашихме го — каза Бъртън. — Горкото дете.
Той го повдигна неловко и го залюля. Бебето продължаваше да крещи. Беззъбата му уста беше широко отворена, бузите — морави, а вените се издуваха на челцето.
— Сигурно е гладно — предположи Бъртън.
Стоун се намръщи.
— Много е малко, не повече от два месеца. Момче ли е или момиче?
Бъртън отметна одеалцата и махна пелените.
— Момченце е. Трябва да се преповие и да се нахрани. — Той се огледа наоколо. — В кухнята сигурно има някакви каши.
— Не, не трябва в никакъв случай да го храним — забрани Стоун.
— Защо?
— Не трябва нищо да му правим, докато не го измъкнем от този град. Може в яденето да е част от заразата. Може би именно хората, които не са били яли толкова скоро, са останали живи по-дълго време. Може би…
Той спря.
— Но каквото и да е, не трябва да рискуваме. Трябва да почакаме, докато го поставим под наблюдение.
Бъртън въздъхна. Знаеше, че Стоун има право, но знаеше също, че бебето не е хранено най-малко от дванадесет часа. Нищо чудно, че ревеше така.
— Сега за нас това е най-важното откритие. Трябва незабавно да се връщаме, за да го запазим.
— Още не сме изчислили обаче броя на жертвите.
— Това сега не е важно. По-важно е, че намерихме един оцелял.
Детето спря да плаче за момент, сложи си пръстчето в устата и погледна въпросително към Бъртън. Но като разбра, че оттам не излиза никаква храна, почна да крещи отново.