Близо до телефона имаше машина за кафе. Хол и пилотът на неговия самолет се приближиха до нея и си наляха. Хол отпи една глътка и попита:
— И къде е този град? Аз не го забелязах, докато летяхме.
— Не знам, сър.
— Идвали ли сте тук друг път?
— Не, сър. Това летище е встрани от основните маршрути.
— Кого всъщност обслужва то?
В този момент Ливит влезе и извика Хол. Бактериологът го изведе пак навън на жегата, към един светлосин автомобил, паркиран зад бараката. На колата нямаше никакви номера, нямаше и шофьор. Ливит седна зад кормилото и повика Хол да влезе вътре.
Когато Ливит запали мотора, Хол каза:
— Тук май не ни ценят много.
— О, ценят ни и още как, но няма шофьори. Изобщо тук се използват точно толкова хора, колкото е необходимо. Броят на бъбривците е намален до минимум.
Караха през една пустинна, хълмиста местност. В далечината се синееха планини — очертанията им се губеха в маранята на пустинята. Пътят беше прашен и целият в дупки сякаш с години не е бил използван.
Хол забеляза това.
— Така ти се струва. Колко усилия ни струваше строежът му! Почти пет хиляди долара.
— Защо ви беше?
Ливит сви рамене.
— Трябваше да премахнем следите от тракторите. Огромно количество тежки съоръжения трябваше да се пренесат по тези пътища. А не бихме искали хората да се чудят какво ли е минавало оттук.
— Предпазни мерки — продължи Хол след известна пауза. — А, да, нали четох там в онази папка, някакво самоунищожаващо се атомно устройство…
— Е, и какво?
— То съществува ли в действителност?
— Съществува.
Инсталирането на устройството беше доста уязвима точка в началните планове на програмата „Уайлдфайър“. Стоун и другите настояваха правото на последно решение — да взривят или да не взривят — да бъде тяхно. Но комисията по ядрена енергия, както и правителството, се противопоставиха. Дотогава правителството не бе изпускало контрола над ядрените устройства от ръцете си. Стоун доказа, че в случай на авария в лабораторията може да няма време да се допитват до Вашингтон, за да получат заповед за взривяване от Президента.
— В папката пишеше също, че това устройство има някаква връзка с „Хипотезата за решаващия глас“.
— Да, така е.
— Какво значи това? Нали знаете, че страницата е иззета от папката?
— Знам — потвърди Ливит. — После ще говорим пак.
Колата сви от нащърбения асфалт по един прашен път. Вдигна се пушилка и въпреки горещината бяха принудени да затворят прозорците. Хол запали цигара.
— Това ти е последната — каза Ливит.
— Знам. Нека да й се насладя.
От дясната страна те подминаха надпис:
ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ
ВХОД ЗАБРАНЕН
Но никъде нямаше нито ограда, нито пазач, нито кучета — само този олющен, поизтрит знак.
— Страшни мерки за безопасност — забеляза Хол.
— Нали разбираш, не искаме да предизвикаме подозрение. Мерките за безопасност са по-добри, отколкото изглеждат, не се безпокой.
Минаха още около половин километър. Колата подскачаше по лошия път. Когато превалиха хълма, пред Хол се откри една огромна кръгла ограда, може би сто метра в диаметър. Висока беше три метра, много здрава и на определени места покрита с бодлива тел. Вътре имаше обикновена дървена постройка, а около нея — царевица.
— Каква е тази царевица? — попита Хол.
— Много хитро, нали?
Стигнаха до входа. Един мъж с груби фермерски панталони и памучна фланелка им отвори вратата. Той държеше сандвич и енергично дъвчеше. Усмихна се и им намигна. После им махна с ръка, като продължаваше да дъвче. Надписът на вратата гласеше:
ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ
МИНИСТЕРСТВО НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО — САЩ
ОПИТНА СТАНЦИЯ ПО УСВОЯВАНЕ НА ПУСТИННИ ЗЕМИ
Ливит мина през входа и спря пред дървената сграда. Остави ключовете в колата и излезе. Хол го последва.
— Сега какво ще правим?
— Ще влезем — отговори Ливит.
Влязоха направо в малка стая. Вътре до разклатено бюро седеше един мъж с каубойска шапка, карирана спортна риза и вратовръзка. Четеше вестник и обядваше сандвичи, както и мъжът на вратата. Той ги погледна и се усмихна любезно.
— Здрасти.
— Здравейте — отвърна Ливит.
— С какво мога да ви бъда полезен?